Капан за хора

В далечния Ларчмънт Адела Бакстър наблюдаваше състезанието по телевизията. Тя въздъхна несъзнателно. Осемгодишният й син Томи се развика:

— Мамо, мамо, той отива на север към моста! Но този месец мостът е затворен! Няма да може да мине оттам!

— Не бой се, скъпи — отвърна Адела. — Баща ти знае какво прави.

Говореше със сигурност, каквато не чувстваше. И докато фигурата на мъжа й се изгубваше из тълпите, тя се облегна, за да чака… И да се моли. Дали Стийв знаеше какво прави? Или се бе паникьосал от напрежение?

2.

Семената на този проблем бяха посяти още през двадесети век, но се наложи ужасната жътва да бъде събирана цели сто години по-късно. След безброй хилядолетия на бавно нарастване, населението на света изведнъж се увеличи, удвои се и отново стана двойно. Болестите бяха преодолени и храната осигурена, смъртността продължи да намалява, докато раждаемостта се увеличаваше. И попаднали в кошмара на геометричната прогресия, редиците на човечеството се разрастваха като необуздано раково образувание.

Четиримата конници на Апокалипсиса, онези древни пазители, вече не бяха в състояние да поддържат реда и на тях не можеше да се разчита. Чумата и гладът бяха унищожени, а войната бе твърде голям лукс за настоящата епоха. Бе останала само смъртта… почти обезсилена, бледа сянка на отминало величие.

Науката с блестяща ирационалност продължаваше да се развива безспир към целта си да осигури по- дълъг живот за повече хора.

И хората идеха, увеличаваха своята численост, тъпчеха се върху земята, замърсяваха въздуха и тровеха водата, ядяха сандвичите си от преработени водорасли и хляб от рибено брашно, и замаяно очакваха някоя катастрофа, която да разреди гъстите им редици. Но чакаха напразно.

Количественото нарастване на населението предизвикваше качествени промени в човешкото съществуване. В по-невинните години, приключенията и опасностите бяха свързани с безлюдните места — високите планини, пустините, димящите джунгли. Но през двадесет и първи век повечето от тези места бяха заселени поради все по-нарастващото търсене на жилищна площ. Приключенията и опасностите сега можеха да се намерят в чудовищните неуправляеми градове.

В градовете човек можеше да открие съвременния еквивалент на дивашките племена, ужасяващите зверове и страхотните болести. Една експедиция в Ню Йорк или Чикаго изискваше много повече умение и издръжливост, повече ум, отколкото на онези наивни викториански екскурзианти, покорили Еверест или изворите на Нил.

В този свят, приличащ на тенджера под налягане, земята бе най-скъпоценното богатство. Правителството я парцелираше, щом това станеше възможно, чрез регионални лотарии, достигащи кулминацията си в надбягването за земя. Тези състезания се провеждаха по начина, по който през 1890 година е била разпределена територията на Оклахома и ивицата Чероки.

Състезанието за земя се смяташе за справедливо и интересно, едновременно спортно и възпитателно. Милиони гледаха състезанията и успокояващият ефект от преживяното вълнение бе изследван и одобрен като ползотворен. Това само по себе си бе и причина за узаконяването на състезанията.

Освен това и високата смъртност сред състезателите също бе постижение. Като процент тя не бе голяма, но претъпканият свят бе благодарен дори и за това минимално облекчение.

* * *

Състезанието бе започнало преди три часа. Стийв Бакстър включи малкото си транзисторно радио и се заслуша в последните новини. Чу как първата група от състезатели бе пристигнала при тунела Холанд и била върната от въоръжена полиция. Други, по-хитри, бяха поели по дългия южен път към остров Стейтън и сега приближаваха покрайнините на моста Веразано. Фрайхоф Сент Джон, съвсем сам, показващ значката си на заместник-кмет, бе успял да прекоси барикадите пред тунела Линкълн.

Сега обаче беше време Стийв Бакстър да изиграе картите си. С мрачно лице и спокойна смелост, той навлезе в известното с лошата си слава свободно пристанище на Хобокън.

3.

Над брега вече падаше здрач. Пред него във величествен полукръг се поклащаха спретнатите бързи кораби на контрабандния флот на Хобокън, всеки с бляскавия знак на бреговата охрана. Някои вече бяха натоварени — каси с цигари от Северна Каролина, алкохол от Кентъки, портокали от Флорида, дървен материал от Калифорния, оръжие от Тексас. Всяка от касите носеше официална маркировка „КОНТРАБАНДА — ПЛАТЕН ДАНЪК“. Защото в тези нещастни дни и години, притиснатото от обстоятелствата правителство бе принудено да облага с данък дори и незаконните сделки, като по този начин им придаваше полулегален характер.

Като избра внимателно момента, Бакстър стъпи на борда на един бързоходен катер за марихуана и се сви сред ароматните бали на борда. Екипажът бе готов за предстоящото тръгване и, ако можеше да остане скрит по време на краткото пътуване през реката…

— Ха! Какво, по дяволите, си имаме?

Един пиян втори механик, появил се неочаквано откъм предния мостик, бе попаднал ненадейно на Бакстър. В отговор на неговия вик останалите от екипажа се появиха на палубата. Те бяха група здравеняци, от които хората се бояха заради безкомпромисните убийства. Същите безбожници като тях бяха ограбили Уихаукън преди няколко години, бяха подпалили Форт Лий, бяха преминали и плячкосали всичко по пътя до Ингълуд. Стийв Бакстър знаеше, че не може да очаква милост от тях.

И въпреки това, с възхитително хладнокръвие, той заяви:

— Господа, нуждая се от транспорт до другия бряг на Хъдзън. Ще ми услужите ли?

Капитанът на кораба, един колосален метис с белези по лицето и издути мускули, се изпъна и се заля от смях.

— Ут нас ли искъш дъ тъ возим, бе? — заговори той със силен хобокански акцент. — Дъ ни мислиш, чи сми фериботъ от улица „Кристъфър“, ъ?

— В никакъв случай, сър. Но се надявах…

Екипажът заръмжа подигравателно.

— Готов съм да заплатя за превоза си — каза Стийв с тиха гордост.

— Дъ ни плътиш? — изръмжа капитанът. — Да бе, някуй път продавами и билети — нонстоп пу тичениету и поели праву нъдолу!

Екипажът отвърна с дружен смях.

— Щом трябва, така да бъде — каза Стийв. — Ще ви помоля само да ми позволите да пусна писмо до жена си и децата.

— Жина и дица? — попита любопитно капитанът. — Чи защо ни каза по-рану! И аз ги имъх преди многу времи, дукъту скитницити ни ги убихъ.

— Съжалявам — каза напълно искрено Стийв.

— Ъхъ. — Твърдото лице на капитана омекна. — Сига си спомням как малкити бандюги близвъхъ от джинъ и бузкити им ставъхъ розувички.

— Трябва да сте бил много щастлив — отвърна Стийв. Той едва разбираше какво му говори този човек.

— Май тъй беши — мрачно заяви капитанът.

Един дебелокрак моряк се хвърли напред.

— Ей, капитане, хайде да го свършваме тоя и да тръгваме, преди да ръждяса коритото ни.

— Кой си ти, чи да ми зъпувядъш, бе, глупъву, тъпулицу диване! — нервира се капитанът. — Шъ ръждясвъми, дукъту ни кажъ аз, Госпуд дъ ми е нъ помуш! Пък този няма да гу свършвами. Не, шъ нъправя