идно дубро, дъ пукнъ аку ни’й тъка! — Той се обърна към Бакстър: — Шъ тъ закаръми, мумче. И нищу нямъ дъ ти струвъ.
Така Стийв Бакстър, без да иска, бе докоснал тъжния спомен на капитана и поради това бе спечелил благоразположението му. Контрабандистите на марихуана се отдръпнаха и скоро стройният катер вече пореше гъстите сиво-зелени вълни на Хъдзън.
Но успокоението на Стийв Бакстър бе за кратко. В средата на течението, тъкмо когато навлязоха във федерални води, вечерният здрач бе разкъсан от ярък прожекторен лъч и един строг глас им нареди да спрат. Злата съдба ги бе запратила право в ръцете на един от разрушителите на патрулите по Хъдзън.
— Дяволите да ги вземат — ядоса се капитанът. — Само знаят да налагат данъци и да убиват! Но и ние ще им покажем какво можем! На оръжие, говеда!
Екипажът бързо свали покривалата от четиринайсетмилиметровите картечници и двата дизелови двигателя на катера изръмжаха предизвикателно. Като извиваше и се накланяше, катерът се втурна към прикритието на нюйоркския бряг. Но разрушителят бе по-бърз, пък и картечниците не можеха да се сравняват с четириинчовите му оръдия. Преките попадения разбиха задните перила на катера, взривиха главния мостик и раздробиха десните товарни рампи.
Можеха да се предадат или да умрат. Но старият капитан помириса въздуха.
— Дръжте се, момчета! — извика той. — Иде западнякът!
Наоколо им се пръскаха шрапнели. И изведнъж, откъм запад, ги обгърна напълно един широк и гъст облак от смог. Той закри всичко с мастилените си пипала. Повреденият мъничък кораб се измъкна от битката, а екипажът, който бързешком си надяна респираторите, с благодарност се помоли за доброто на тлеещите бунища на Сийкаукъс. Както капитанът бе отбелязал, това беше болестоносен вятър, който не предвещава добро.
Половин час по-късно те акостираха на кея на 79-а улица. Капитанът прегърна топло Стийв и му пожела късмет. И Стийв Бакстър продължи пътя си.
Широката Хъдзън остана зад него. Отпред се простираха над тридесет градски квартала и не по-малко от дузина предградия. Според последните сведения от радиото той беше доста по-напред от останалите състезатели. Преди Фрайхоф Сент Джон даже, който още не беше се появил от лабиринта в края на тунела Линкълн откъм страната на Ню Йорк. Май се справяше доста добре, като се имаха предвид всички обстоятелства.
Но оптимизмът на Бакстър бе прибързан.
4.
След няколко часа сън в багажника на един изоставен автомобил, Стийв продължи на юг по булевард „Уест енд“. Скоро се зазори — един магически час в този град, когато не повече от няколко стотици ранобудници можеха да бъдат срещнати на всяко от големите кръстовища. Високо в небето се издигаха назъбените кули на Манхатън, а над тях телевизионните антени изплитаха фантастичен килим на фона на тъмното кафеникаво небе. Виждайки тази картина, Бакстър можеше да си представи как е изглеждал Ню Йорк преди около стотина години през грациозните и леки дни преди демографския взрив.
Но мечтите му бяха прекъснати рязко. Появила се като че ли отникъде, една група въоръжени мъже внезапно изникна на пътя му. Те носеха маски, черни шапки с широки периферии и купища оръжия. Изглеждаха живописно престъпни.
Един от тях, явно водачът, пристъпи напред. Той беше сбръчкан, оплешивяващ старец с гъсти черни мустаци и мрачни зачервени очи.
— Чужденецо — каза той. — Да видим пропуска ти.
— Мисля, че нямам такъв — отвърна Бакстър.
— Дяволски прав си. Нямаш — каза възрастният. — Аз съм Пабло Щайнмец и сам издавам всички пропуски тук. И не си спомням да съм те виждал някога наоколо.
— Не съм оттук — каза Бакстър. — Само минавам.
Мъжете с черните шапки се захилиха и си закимаха. Пабло Щайнмец почеса небръснатата си буза.
— Добре, синко — каза той. — Значи се оказва, че се опитваш да минеш по частен път, ходенето по който се заплаща. При това го правиш без разрешението на собственика, който по една случайност съм аз. Трябва значи да приема, че ти минаваш оттук нелегално.
— Но как е възможно някой да притежава частен път в сърцето на Ню Йорк? — попита Бакстър.
— Мой е, защото аз казвам, че е така — заяви Пабло Щайнмец, като стисна по-здраво приклада на своя „Уинчестър 78“. — Така си е, чужденецо. Препоръчвам ти или да си платиш, или да играеш.
Бакстър посегна за портфейла си и установи, че той липсва. Явно капитанът на катера при сбогуването се бе поддал на първичните инстинкти и бе пребъркал джобовете му.
— Нямам пари — каза Бакстър. Позасмя се притеснено. — Може би ще трябва да се върна.
Щайнмец поклати глава.
— Връщането е същото, като да продължиш напред. И в двете посоки пътят е частен. Така че трябва или да платиш, или да играеш.
— Предполагам тогава, че ще трябва да играя — каза Бакстър. — Какво трябва да правя?
— Ще тичаш — каза старият Пабло. — А ние ще стреляме поред в теб, като се целим само в горната част на главата ти. Първият, който те събори, печели пуйка.
— Но така не е честно — заяви Бакстър.
— Може — меко възрази Щайнмец. — Но ние сме го приели. Правилата са си правила дори и в анархията. Така че, ако си добър в тичането към свободата си…
Бандитите се захилиха, затупаха се един друг и заопипваха пистолетите в кобурите си. Всички бутнаха нагоре широкополите си шапки, а Бакстър се приготви за смъртния бяг…
В този момент един глас извика:
— Стойте!
Говореше жена. Бакстър се извърна и видя едно високо, червенокосо момиче, което си пробиваше път сред бандитите. Тя бе облечена в панталони на тореадор, пластмасови галоши и хавайска блуза. Екзотичното облекло усилваше ефекта на грубата й красота. В косите й бе затъкната хартиена роза, а около гладката шия висеше гердан от перли. Бакстър никога не бе виждал по-завладяваща хубост.
Пабло Щайнмец се намръщи и подръпна мустака си.
— Пламена! — изръмжа той. — Какво, по дяволите, си намислила?
— Дойдох да прекъсна игричката ви, татко — изрече спокойно момичето. — Искам да поговоря с тази мухоловка.
— Това е мъжка работа — каза Щайнмец. — Чужденецо, хайде, тичай!
— Чужденецо, да не си мръднал! — извика Пламена и в ръката й се появи един малък, но смъртоносен „Деринджър“.
Баща и дъщеря се гледаха внимателно. Старият Пабло пръв се предаде.
— По дяволите, Пламена, не можеш да правиш така — каза той. — Правилата са си правила даже и за теб. Този тук преминава нелегално, не може да си плати, значи трябва да играе.
— Това не е проблем — заяви Пламена. Тя бръкна под блузата си и измъкна блестящ сребърен долар. — Ето! — каза тя и хвърли монетата в краката на Пабло. — Аз плащам, а може и самата аз да играя. Ела насам, чужденецо.
Тя хвана Бакстър за ръката и го поведе встрани. Бандитите ги гледаха как се отдалечават и се хилеха и потупваха по рамената, докато Щайнмец не им изръмжа. Старият Пабло поклати глава, почеса се по ухото, изсекна се и каза:
— Инат момиче!
Думите бяха груби, но тонът му бе определено нежен.
5.
Нощта падна над града и бандитите направиха лагер на ъгъла на 69-а улица и булевард „Уест енд“. Мъжете с черни шапки се отпуснаха около пламъците на огъня. Сложиха да се пече парче сочно говеждо, а
