„Семеен банкет“ — и продаваше на двадесет и седем милиарда отворени и гладни усти. Само трябваше да й се добави трикратно преварена вода и бе готова за ядене.
Всъщност жътварите поддържаха света жив в буквалния смисъл на думата.
И дори при надница петстотин и тридесет долара на смяна, някои от тях чувстваха, че са ниско платени.
Парети прескочи последните няколко стъпала и двамата спорещи го видяха.
— Здрасти, Джо — каза Мерсие. Пеги се усмихна.
— Дълга смяна, а? — попита тя дяволито.
— Доста. Направо съм труп.
— Напълно ли? — поизпъна се тя.
Парети разтърка очи. Смъдяха го. Май ги бе напрашил повече от обикновено.
— Не беше ли в цикъл? — попита я той.
— Ооо, мина — ухили му се тя и разтвори ръце като малко момиченце, което се чуди, че шарката му вече е минала.
— Е, няма да е зле тогава — прие предложената му услуга Парети. — Ако ме почешеш и по гърба…
— О, даже ще ти го надраскам.
Мерене се изсмя и тръгна към стълбището.
— Довиждане — извика им той през рамо.
Парети и Пеги Флин се насочиха надолу по секциите към неговата стая. Животът в затвореното общество на жътварите за повече от шест месеца създаваше особени взаимоотношения помежду им. Жените, които държаха на сексуалните си връзки, не издържаха дълго в кулата Тексас. Жътварите, които се бяха нарекли „черноработници“, рядко ходеха на брега и затова фирмата им бе осигурила всички удобства. Филми, специални готвачи, спортни занимания, пълна и непрекъснато обновяваща се библиотека… И жени-жътварки. Началото бе поставено, когато някои от жените започнаха да приемат „благодарности“ от мъжете срещу секс, което влоши доста морала. Затова сега тяхната основна надница и премии бяха увеличени със заплащане за упражняване на секс извън смените. Една разумна и хубава жена, която освен това е и добра жътварка, често можеше да се завърне след осем-девет месеца работа на кулата Тексас с не по-малко от петдесетина хиляди долара в текущата си сметка.
Когато стигнаха в стаята му, те се съблякоха.
— Боже — учуди се Пеги. — Къде са ти космите?
От няколко месеца не бяха се срещали.
— Предполагам, че оплешивявам — отвърна Парети. Той разтри цялото си тяло с влажна кърпа и я хвърли към блендата на унищожаващото устройство.
—
— Хей, Пег — изморено произнесе Парети. — Работил съм дванадесет часа. Направо съм изтощен и искам да поспя малко. Искаш ли или не?
Тя му се усмихна.
— Сладък си ти, Джо.
— Сигурно — отвърна той и се излегна на удобното легло. Тя се настани до него и те правиха секс.
После той заспа.
Петдесет години преди това най-после бе избухнала Третата световна война. Тя бе предшествана от тридесетте години на втората фаза на Студената война. Първата фаза бе приключила през 90-те години на двадесети век, когато стана ясно, че Войната е неизбежна. Втората фаза включваше отбранителни мероприятия. Бяха се спуснали в подземни пещерни градове — „бункерни градове“, както ги бяха нарекли архитектите по подземно строителство. (Публично обаче никога не ги наричаха така. В пресата обикновено ги назоваваха с бляскави имена като „Нефритовия град“, „Централен град“, „Златната пещера“, „Северен и Южен Диамант“, „Ониксвил“, „Подземен град“, „Източен Пирит“. А под Смоки Маунтийн, на две мили под земята, бе създаден гигантският Североамерикански противоракетен комплекс „Желязната стена“.)
Много преди края на първата фаза започна пренаселването. Малтус с бил прав. Под заплахата от унищожение, хората се размножаваха както никога преди това. А в „бункерните градове“ като Долен Хонг- Конг, Лабиринт (под Бостън) и Нова Куернавака, затворените общества нямаха много удоволствия. Затова те се размножаваха. И отново. И така, геометричната прогресия на размножаването запълни бункерните градове. Те започнаха да се разширяват с тунели, тръби и дупки, и земното кълбо се изпълни с пищящи, гъмжащи и гладни жители от Земята на ужаса.
После дойде Войната.
Беше бактериологична, атомна, с лазери и радиация.
Североамериканският континент пострада много: Лос Анжелис бе пометен. „Стоманената стена“ и половината от Смоки Маунтийн бяха разрушени, а ракетният комплекс бе погребан завинаги под планината, представляваща вече само ниски хълмове. Само след един ярък взрив, Оак Рийдж изчезна. Луизвил бе превърнат в развалини. Детройт и Бирмингам вече не съществуваха. На тяхно място имаше равна, огледална повърхност, почти идеално гладка като оксидирана хромова чиния.
Ню Йорк и Чикаго бяха защитени по-добре. Загубиха покрайнините, но не и подземните си двойници. И центровете на градовете останаха. Поразрушени, но функциониращи.
Точно толкова и дори по-зле беше и по другите континенти. Но между двете фази на Студената война имаше достатъчно време да бъдат разработени серуми, лекарства, ваксини. Милиони хора бяха спасени.
Но… Не можеш да инжектираш житото или царевицата.
Нито пък може да ваксинираш всяко коте, куче, диво прасе или антилопа, лама или мечка. Нито пък някой би могъл да засее океаните или да спаси рибата. Екологията подлудя. Някои от видовете оживяха, други измряха напълно.
Започнаха стачките на Глада и гладните бунтове.
И свършиха скоро. Хората, твърде отслабнали от глад, не можеха да се бият. Започна епохата на канибализма. И тогава, най-после, правителствата, ужасени от онова, което бяха сторили на себе си и на останалите, се съюзиха.
Създадена бе отново Организацията на обединените нации, която нае Фирми да разрешат проблема с изкуствените храни. Но това беше бавен процес.
Онова, което едва подозираха бе, че западните ветрове, носещи всичката радиация и остатъци от бактериологичната лудост, се понесоха над североамериканския континент, унищожавайки остатъците от Смоки Маунтийн, Луизвил, Детройт, Ню Йорк. После понесоха смъртоносния си товар по Източното крайбрежие и през Атлантика, за да се пръснат накрая над Азия. Но не и преди да изсипят радиоактивността си до Каролинските острови, което комбинирано със слънчевите лъчи и дъждовете, създаде странна мутация в богатите на планктон води на Диамантените плитчини.
Десет години след края на Третата световна война, планктонът се превърна в нещо различно. Бе наречен „лигня“ от рибарите от външните брегове.
Диамантените плитчини се бяха превърнали в утроба на съзиданието.
Лигнята се разпространи. Тя се приспособи. Промени се. И последва паника. В плитките води се появиха риби с външни скелети, бяха открити четири нови вида акули (само един от тях се приспособи успешно). Няколко години се въдеше стокрака и сторъка сепия, която после изчезна безследно.
Но лигнята не изчезна.
Последваха експерименти и като по чудо онова, което изглеждаше като надвиснала неизбежна опасност за живота в моретата и може би върху планетата като цяло… се оказа чудо. То спаси света. Когато биваше „убита“, лигнята можеше да се превърне в изкуствена храна. Тя съдържаше широк спектър протеини, витамини, аминокиселини, въглехидрати и дори необходимите редки елементи. Дехидратирана и пакетирана, тя бе икономически изгодна. Комбинирана с вода, тя можеше да се вари, пече, пържи, консервира. Беше толкова близо до идеалната храна, колкото не можехме да си представим. Вкусът й се променяше безкрайно, в зависимост от патентованата технология за преработка. Имаше много вкусове и никакъв характерен привкус.
Докато беше жива, тя живееше на квазивегетативно равнище. Като нестабилен протоплазмен
