са били много по-силни мъже, отколкото изглеждаш ти.
— Защо мислиш така? Защото ме видя изплашен?
— Не. Защото ти си ревльо.
— О, ти си най-съчувствената майка на света!
— Не мога да се преструвам, че ти съчувствам задето си хванал болестта на Аштън. Заложил си и си загубил. Престани да хленчиш.
— Вече ми го каза, доктор Бол.
— Казвам ти го отново!
— И това ли е всичко, с което можеш да ми помогнеш?
— Със сигурност — отвърна мрачно Бол. — Но съм сигурен, че за теб нещата продължават.
— Но си сигурен, че не можеш да ми кажеш нищо повече.
Бол кимна, все още усмихнат на черния си хумор. Усмивката бе върху лицето му и когато Парети направи две крачки напред и заби юмрука си в стомаха му. Очите на доктора като че изскочиха точно както лигнята изхвърляше части от себе си. А лицето му посивя като пода на лабораторията. Парети го подпря с другия си юмрук под брадата, а после заби едни къс десен удар право в носа му.
Бол падна по очи върху стъклените врати на шкафчето за инструменти и ги счупи. После се търкулна на пода все още в съзнание, но с ужасни болки. Той гледаше Парети, когато се запъти към вратата. Парети се извърна за миг, колкото да се усмихне за първи път след момента, когато бе влязъл в болницата.
— Гледам, че имаш с какво да се излекуваш тук, докторе.
Той бе принуден да напусне кулата Тексас до един час, както предвиждаше закопа. Получи последния фиш за заплатата за деветмесечието и доста голяма премия при напускането. Въпреки че всички знаеха, че болестта на Аштън не е заразна, когато мина покрай Пеги Флин по пътя за изхода, тя го погледна тъжно, каза му „довиждане“, но не го целуна за сбогом. Гледаше го глупаво.
— Курва — промърмори Парети под нос, но тя го чу.
За него бе изпратен превоз от Фирмата. Един голям, петнадесетместен самолет с две стюардеси, салон, кинотеатър и билярдна. Преди да се качи на борда, началникът на кулата разговаря с него.
— Виж, ти не си сифилистик. Не можеш да заразиш никого. Просто е нещо неприятно и непредвидимо. Така са ми казвали. Технически няма нужда от карантина. Можеш да отидеш където пожелаеш. Но на практика може би ще разбереш, че присъствието ти в градовете на повърхността не се приема с удоволствие. Не че ще ти липсват… Защото под земята е по-интересно.
Парети кимна мълчаливо. Вече бе преживял първоначалния си шок. Сега бе решен да се бори против Болестта със силата на собствената си воля.
— Това ли е всичко? — попита той началника.
Мъжът кимна и му подаде ръка.
Парети се поколеба за миг, а после я пое.
Докато вървеше по рампата, началникът извика подире му:
— Хей, Парети!
Джо се извърна.
— Благодаря ти, че наби онова копеле Бол. От шест години му се каня. — Той се ухили.
Джо Парети му отвърна с притеснена усмивка, докато си взимаше сбогом с онова, което и каквото бе до сега и се качваше на самолета, на път към истинския живот.
Имаше безплатен билет до място по негов избор. Той избра Източен Пирит. Ако имаше намерение да започне нов живот със спечелените за три години работа пари, щеше да го стори след една подобаваща отпуска. От девет месеца не бе си позволявал никакви забавления. Защото в никакъв случай не можеш да наречеш Пеги Флин с нейния плосък бюст забавление. Имаше достатъчно време да си поживее преди да се установи някъде.
Една от стюардесите, облечена в блуза с огромно деколте и „мини“ поличка, спря до стола му и се усмихна.
— Искаш ли питие?
Мислите на Парети бяха далеч от алкохола. Тя имаше стегнат бюст, дълги крака и тюркоазена коса. Но той знаеше, че я привличат парите му и реакцията й към него няма да е по-различна от тази на Пеги Флин.
Усмихна й се, мислейки си как ли би прекарал с нея, ако е податлива. Тя го хвана за ръката и го поведе към една от тоалетните. Въведе го вътре, заключи и свали дрехите си. Парети бе толкова изненадан, че трябваше тя да го съблече. В малкото помещение бе тясно и неудобно, но стюардесата бе доста инициативна и определено опитна.
Когато приключи с него, лицето й бе порозовяло, по шията й бяха избили петна и очите й блестяха трескаво. Тя прошепна нещо за това, че не могла да удържи на чара му, грабна дрехите си и силно притеснена избяга от тоалетната, без да си направи труда да се облече, оставяйки го там с увити около глезените панталони.
Парети се погледна в огледалото. Отново. Днес като че ли не правеше нищо друго освен да се гледа. Онова, което видя насреща си, бе той — плешивият Парети. Изпита внезапното приятно чувство, че както и да го бе засегнала болестта на лигнята, това може би щеше да го направи неустоим за жените. Изведнъж установи, че не може да мисли с омраза за лигнята.
Изпадна в щастливи мечти за радостите и удоволствията, които го очакваха, ако лигнята го направи например надарен като кон или увеличи още повече привлекателността му спрямо жените, или…
Той се сепна.
— Хммм. Не, благодаря.
Точно така е станало и с останалите петима. Те са били излъгани от лигнята. А после тя бе направила каквото си иска с тях. Е, той пък щеше да се съпротивлява, да не й позволи да го обхване от плешивата глава до бебешки меките пети.
Той се облече.
Не, в никакъв случай. Няма да се поддава на удоволствията на секса, както бе направил току-що. (Пък и осъзна, че каквото и да бе направила лигнята по отношение на вълните на привлекателност към жените, които той излъчва, тя също бе увеличила и собствената му чувственост. Удоволствието от случилото се бе най-силното, откакто се помнеше.)
Щеше да се позабавлява малко в Източен Пирит, а после да си купи парче земя навън, да си намери подходяща жена, да се установи и да си създаде добро положение в някоя от Фирмите.
Той се върна в кабината. Другата стюардеса бе поела дежурството. Тя не каза нищо, но онази, която бе завела Парети в тоалетната, не се показа изобщо през останалата част от полета, а заместничката й гледаше Джо така, като че ли й се искаше да го схруска с малките си бели зъбки.
Източен Пирит, Невада, се намираше на осемдесет и седем мили на юг от радиоактивния призрачен град, някога наричан Лас Вегас. Освен това се намираше и на три мили под земята. По стар обичай го считаха за едно от чудесата на света. Верността към порока бе всеобхватна, достигаща до почти пуританско влечение към удоволствията. Източен Пирит се ръководеше от лозунга:
