Виждам мъж на стол, а столът го е захапал за крака

Един шофьор на такси му предложи да го закара в „Долината на сълзите“ и макар да му звучеше тъпо, той разреши да бъде закаран. Когато стигна на мястото, което се намираше на осемдесет и първо ниво и представляваше бедняшки квартал с неприятни миризми и мъждиво улично осветление, той веднага разбра какво представлява то. Свърталище на некромани. Мирисът на прясно заклани трупове едва не го задави.

Остана там само час.

Там имаше вертепи с индийски танцьорки, слепи мизерници и барове с халюциногени. И го докосваха непрекъснато хиляди ръце.

Накрая, след като измина дълго време, той се намери отново в парка, където вестникът се бе залепил за него. Не знаеше как е стигнал дотук, но върху гърдите си имаше татуирано едно седемдесетгодишно женско джудже.

Той тръгна из парка, но установи, че не е избрал правилно пътя си. Един кучешки дрян му излая и го погали по рамото. Някакъв испански мъх му запя фанданго. Една обезумяла върба го измокри със сълзи. Той затича, опитвайки да се измъкне от опасностите, които криеха черешовите дървета, грубия брътвеж на градинския чай и мечтанията на тополите. Болестта му влияеше на околната среда чрез него. Той заразяваше света, през който се движеше… Не, той не бе заразен за хората, не, по дяволите. Бе по-лошо. Той бе като Тифозната Мери за неодушевения свят! И възбудената вселена го обичаше, опитваше се да го спечели. Божествен, предизвикващ чувства в безчувственото, той се бореше с паниката и се опитваше да избяга от страстите на внезапно разбунения свят.

Мина покрай една тълпа скитащи младежи, които му предложиха да го отърват от клонаците ако плати, но той им отказа и продължи със залитане напред.

Излезе на булевард „Дьо Сад“, но дори и там не намери спокойствие. Чуваше камъните от паважа да си шепнат по негов адрес:

— Виж, нали е сладък!

— Забрави, той никога няма да те погледне.

— Ах ти, злобна кучка!

— Казвам ти, че няма да те погледне.

— Ще ме погледне. Хей, Джо…

— Какво ти казах? Даже не те погледна!

— Но той трябва да ме погледне! Джо, Джо, ето ме, тук съм…

Парети се извърна и изкрещя:

— Не ме интересуват паветата. Те всички са еднакви според мен. Не ме интересуват!

Това ги накара да млъкнат най-после. Но какво бе това?

Високо над главата му неоновият надпис, рекламиращ евтиния „Сексград“ бе започнал да просветва яростно. Буквите се извиваха и оформиха нов надпис:

„АЗ СЪМ НЕОНОВ НАДПИС

И АЗ ОБОЖАВАМ ДЖО ПАРЕТИ!“

Бързо се събра цяла тълпа, за да види феномена.

— Какво, по дяволите, е Джо Парети? — попита една жена.

— Жертва на любовта — каза й Парети. — Не произнасяй на висок глас името, защото следващата жертва може да си ти.

— Ти си побъркан — отвърна жената.

— Може би — каза учтиво и с леко налудничав глас Парети. — Всъщност искам да полудея. Но не се надявам да го постигна.

Тя го изгледа, докато той отваряше вратата и влизаше в „Сексград“ и просто не повярва на очите си, когато дръжката на вратата го потупа шеговито по задника.

— Ето как става — казваше продавачът. — Удовлетворението не е проблем. Важното е желанието, схващаш ли? Желанието умира след удовлетворение и трябва да бъде заменено с ново различно желание. Много хора имат желание да изпитват странни желания, но не могат да ги постигнат, понеже цял живот са били праволинейни. Само че ние тук, в Центъра за имплантиране на импулси можем да те настроим към всичко, което би желал да пожелаеш.

Той държеше ръкава на Парети с туристически бастун, в края на телескопичната част на който имаше гумен накрайник, използван за хващане на туристите, преминаващи през Аркадата на странните услуги и за придърпването им по-наблизо до предлаганите специфични удоволствия.

— Благодаря, ще си помисля — каза Парети, като се опитваше безуспешно да откачи бастуна от ръкава си.

— Чакай, хей, Джим! Предлагаме специална цена. Наистина евтина. Важи само за този час! Можем да те заредим с педофилия. Едно наистина висококачествено желание, което още не е използвано докрай. Или содомия… Или и двете на специална цена…

Парети успя да откъсне бастуна от ръкава си и хукна по Аркадата, без да погледне назад. Знаеше, че човек никога не бива да купува импулсен имплант от улични търговци. Един негов приятел бе направил подобна грешка, когато бе в отпуск. Бяха го заредили с желание към златоносен пясък и той бе умрял след три особено приятни часа.

Аркадата гъмжеше от хора. Виковете и смеха на туристи и продавачи се издигаха към централния купол с безкрайно променящи се светлинни рисунки, кошчетата за боклук и изкуствената трева излъчваха непрекъснат поток от марихуанен дим. А той се нуждаеше от спокойствие. Нуждаеше се от самота.

Той се вмъкна в една Будка за привидения. В някои щати сношаването с духове беше забранено, но повечето лекари бяха на мнение, че не е вредно, особено ако след това човек се изчисти от ектоплазмените остатъци с тридесет процентен спиртен разтвор. За жените, естествено, бе по-рисковано (той видя точно срещу аркадата един център за освежаване и дезинфекция с душове и бидета и за миг се възхити на мъдростта на служителите на Бизнес бюрото на Източен Пирит, които се бяха сетили и погрижили за всичко).

Той се облегна в тъмнината и чу началото на тънък, свръхестествен плач…

После вратите на Будката се разтвориха. Една униформена служителка попита:

— Господин Джозеф Парети?

Парети кимна.

— Какво има?

— Съжалявам, че ви прекъсвам, господине. Търсят ви по телефона. — Тя му подаде телефон, погали го по бедрото и си тръгна, след като затвори вратата. Парети държеше телефона, който звънна. Той приближи слушалката до ухото си. — Ало?

— Здрасти.

— Кой се обажда?

— Твоят телефон, глупчо. Ти кой мислеше, че е?

— Е писна ми вече! Млъквай!

— Виж, не ми е трудно да говоря — заяви телефонът. — Проблемът е да измисля какво да ти кажа.

— Е, и какво имаш да ми кажеш?

— Нищо особено. Просто исках да знаеш, че някъде, някакси, живее едно Птиче.

— Птиче ли? Какво птиче? Какви ги дрънкаш?

Не последва отговор. Телефонът бе затворен. Той постави апарата на табуретката до себе си и се облегна с надеждата, че Господ ще му помогне да се отпусне малко на спокойствие. Обаче почти веднага телефонът звънна отново. Той не вдигна слушалката, но апаратът се затресе от звън. Той отново постави слушалката до ухото си.

— Ало?

— Здрасти — каза един приятен глас.

— Кой пък е сега?

— Твоят телефон, Джо, миличък. Обаждах ти се и преди. Помислих, че този глас ще ти хареса повече.