Виждам мъж на стол, а столът го е захапал за крака

Парети се тръшна върху шведския стол, който когато му се вдигнеха подпорите за ръце, се превръщаше в гинекологически.

— Имам чувството, че ще ми държиш някаква лекция — каза той, почувствал се внезапно изтощен.

— Простете ми. Толкова тъпо се чувствам тук.

— Давай, давай, за Бога — махна изморено с ръка Парети.

— Добре. Отговорът е неопределен, но и обещаващ — каза Бол, който започна ентусиазирано лекцията си. — Казах ти, че най-типичното за болестта е нейната атипичност. Нека разгледаме случаите на предшествениците ти. Първият умря седмица, след като се разболя, вероятно от белодробна пневмония…

Парети изглеждаше изплашен.

— Проклятие — каза той.

— Да! Но вторият случай, това беше Аштън, на чието име бе наречена болестта, стана приказлив. Повтаряше всякакви звуци — продължи весело Бол. — Един ден, пред доста голяма тълпа, той левитира, заливайки хората с ехото на собствените им гласове. Остана във въздуха без видима опора на около шест метра височина. А после изчезна във въздуха, след което никои повече не го видя. Затова нарекохме болестта на негово име. Третият случай…

— Но какво е станало с Аштън? — попита Парети с нотка на истерия.

Бол разпери ръце, без да отговори.

Парети извърна глава.

— Третият установи, че може да живее под водата. Не на сушата… Той прекара две щастливи години сред кораловите рифове до остров Маратон във Флорида.

— А какво стана с него? — настойчиво запита Парети.

— Едно стадо делфини го довърши. Това бе първият случай, когато делфини нападат човек. Още се чудим какво ли им е казал, че да го сторят.

— А останалите?

— Четвъртият живее сред хората в Бездната Осабли. Ръководи ферма за гъби. Не можем да установим друг ефект на болестта освен загубата на окосмяване и мъртва кожа (в това отношение симптомите ви са подобни, но може да е чиста случайност). Разбира се, той има уникални взаимоотношения с гъбите.

— Това ми звучи по-добре — оживи се Парети.

— Възможно… Но петият нямаше този късмет. Той получи наистина интересна промяна в органите си, придружена от външното им израстване. По този начин видът му стана доста сюрреалистичен. Под лявата му мишница висеше сърцето, около кръста му бяха увити черва… Такива работи. После започна да му расте външен скелет, антени, циферблати, пера… Като че ли тялото му се чудеше в какво да се превърне. Накрая опита да стане червей, някакво доста странно анаеробно същество. За последен път е зърнат да се заравя в пясъците близо до нос Джудит. Сонарът го откриваше още няколко месеца след това по пътя му към централна Пенсилвания.

Парети потръпна.

— И мъртъв ли е?

Бол отново разпери ръце без да отговори.

— Не знаем. Може да се е заровил надълбоко, да се е превърнал в какавида, да е снесъл яйца и да отглежда някакъв нов вид. Или да се е превърнал в някаква висша твърда формация… Неживо тяло. Скала…

Парети преплете обезкосмените си пръсти и се разтрепера като дете.

— Господи — прошепна той. — Каква прекрасна перспектива. Нещо за което наистина бих могъл да мечтая.

— Формата на собствената ти мутация би могла да бъде и приятна — предположи Бол.

Парети го изгледа злобно.

— Ама ти наистина си ужасно копеле! Седиш си тук, във водата, и умираш от смях, докато лигнята изсмуква човек, когото дори и не познаваш. Какво толкова смешно има, по дяволите! Ти си садист! Може би пържиш живи хлебарки и се заслушваш в писъците им.

— Недей да обвиняваш мен, Парети — спокойно отвърна докторът. — Ти сам си избрал работата си. Не аз. Предупредили са те за рисковете…

— Казаха, че едва ли някой се разболява от болестта на лигнята. Пък и в договора беше написано с дребен шрифт — избухна Парети.

— Но си бил предупреден, че има риск — настоя Бол. — И си получаваш съответната премия. Никога през тези три години не си протестирал, че тези пари са превеждани в сметката ти. Защо се оплакваш сега? Доста странно ми се струва. Все пак ти получаваш почти осем пъти повече от мен. Това би трябвало да те удовлетворява.

— Да, наистина получавах премии — изсъска Парети. — А сега си плащам за това! Фирмата…

— Фирмата няма абсолютно никаква вина — много внимателно произнесе Бол. — Трябвало е да прочетеш всичко в договора. И онова с дребния шрифт. Но ти си прав. Наистина си заработил парите си. Всъщност ти е плащано, за да се подложиш на опасността от заразяване с рядка болест. Ти залагаше с парите на компанията в комарджийска игра. Залагаше, че няма да хванеш болестта на Аштън. За съжаление, изглежда, че си загубил.

— Виж, аз не те моля за съчувствие. Пък и не го очаквам от теб — сърдито каза Парети. — Искам само професионалния ти съвет. Онова за което ти се плаща… Достатъчно добре ти се плаща, по мое мнение. Искам да знам какво да правя… И какво мога да очаквам.

Бол сви рамене.

— Очаквай неочакваното, естествено. Ти си едва шестия случай. Няма шаблон. Болестта е нестабилна както и това, което я предизвиква… Лигнята. Единственото, което се повтаря… И аз не съм уверен, че наистина се повтаря…

— Престани да увърташ, по дяволите! Казвай!

Бол облиза устните си. Бе ядосал Парети до границата, която искаше да достигне.

— Тогава знай, че по всяка вероятност шаблонът е следният: във взаимоотношенията между жертвата и външния свят възниква радикална промяна. Това могат да бъдат промени в жива тъкан като израстване на външни органи и функионални умения или промени в нежива област, като тези на жертвата, която левитира.

— А какво ще кажеш за четвъртия случай. Онзи, който е още жив и е нормален?

— Той не е точно нормален — смръщи се докторът. — Неговите взаимоотношения с гъбите са нещо като перверзна любов. Мога да кажа даже, че е взаимна. Някои учени подозират, че самият той се е превърнал в нещо като разумна гъба.

Парети захапа палеца си. Очите му гледаха в пространството.

— Няма ли лечение? Каквото и да е лечение?

Бол като че ли го гледаше с леко раздразнение.

— Хленченето няма да ти помогне. Може би нищо няма да ти помогне. Разбрах, че петият се е опитал да се противопостави на ефекта на болестта с усилие на волята си. С концентрация. Нещо такова.

— Помогнало ли му е?

— Може би за известно време. Никой не може да каже със сигурност. Във всеки случай след време не е успял да издържи. Болестта го е победила.

— Но все пак е възможно, значи?

— Да, господин Парети, възможно е — изпъшка Бол и поклати глава като че не можеше да повярва, че Парети мисли така. — Не забравяй обаче, че нито един от случаите не прилича на друг. Не знам на какво можеш да се надяваш, но каквото и да е то… Ще бъде със сигурност необикновено.

Парети се изправи.

— Ще се боря. Няма да ме победи като останалите.

Бол го гледаше недоволно.

— Съмнявам се, Парети. Не познавам никой от останалите, но от онова, което съм чел за тях знам, че те