— Чакай бе! — спря я Кармоди. — Ти само ме объркваш! Какъв недъг? Какво го ограничава? И какъв ще бъде неговият Въпрос?
— Стига си се заяждал! Не понасям това! А и вече не мога да се поддържам в будно състояние. Отлагах зимния си сън нетърпимо дълго, и то само заради тебе. Чао, брато, не им позволявай да ти пробутват дървени центрофуги.
След тези думи змийчето удобно нагласи извивките си, пъхна опашката в устата си и заспа.
— Скапан кръшкач такъв — разпени се Кармоди. — Ще ми се наричаш Печалба, а? Ти си Печалба колкото двете монетки върху очите на труп.
Но Печалбата бе потънала в сън и не можеше — или не искаше — да чуе гълченето на Кармоди. А пък вече нямаше време за такива занимания, защото в следващия миг голата планина вляво от Кармоди се превърна в бушуващ вулкан.
СЕДМА ГЛАВА
Вулканът беснееше и бълваше пушеци, изхвърляше огнени езици и запращаше в черното небе ослепителни пламтящи кълба. Те се взривяваха на милиони греещи парчета, всяко се пръскаше отново и отново, докато небесата засияха величаво, засенчили трите бледи слънца.
— Олеле! — промълви Кармоди.
Беше като мексикански фойерверк в парка „Чапултепек“ на Великден и Кармоди искрено се впечатли.
Докато зяпаше, нажежените парчета падаха към земята и изчезваха в океана, изникнал, за да ги поеме. Многоцветни димни ленти се извиваха и гърчеха една през друга, дълбоките води съскаха и вдигаха пара, която се надигаше в чудато изваяни облаци, стапящи се в дъжд.
— Юхууу! — викна Кармоди.
Дъждът падаше на коси струи, задуха вятър, който събра стелещата се вода, сплете я, за да се смесят вятър и дъжд в гигантско торнадо. Като дърво с дебел ствол, черно със сребристи отблясъци, торнадото напредваше към Кармоди под ритмичния съпровод на оглушителни гръмотевици.
— Стига, де! — писна Кармоди.
Когато почти докосна краката му, торнадото се разпръсна, дъждът и вятърът се втурнаха към небето, гръмотевиците стихнаха до зловещ тътен. Зазвучаха ловджийски рогове и цитри ведно с виещи гайди и сладко стенещи арфи. Все по-високо се надигаше мелодията на тържество и приветствие, също като музиката в някой исторически филм с раздут производствен бюджет, заснет от „Метро Голдуин Майер“, но още по-хубава. Последен изблик на звуци, светлини, движение и разни други неща, после настъпи тишина.
Съвсем накрая Кармоди бе затворил очи. Сега ги отвори тъкмо навреме, за да види как звуците, светлините, движението и разните други неща се преливат в героичното голо тяло на мъж.
— Здрасти — каза мъжът. — Аз съм Мелихрон. Как ти се стори моето явяване?
— Направо ме разби — от душа изрече Кармоди.
— Нима? — попита Мелихрон. — Ама сериозно те разбих? Тоест не беше ли само впечатлен? Искам истината и недей да щадиш чувствата ми.
— Сериозно — потвърди Кармоди. — Сериозно ме разби.
— Е, много мило — отвърна Мелихрон. — Това, което видя, беше малко Въведение към Мен, сътворих го съвсем наскоро. И мисля, ама твърдо, че изразява нещо от мен, какво ще кажеш?
— Няма спор! — потвърди Кармоди.
Опитваше се да различи как изглежда Мелихрон. Но героичната фигура пред него беше лъскаво черна, със съвършени пропорции и без никакви отличителни белези. Единствената особеност беше гласът му — обработен, напрегнат и леко мрънкащ.
— Всичко това е нелепо, разбира се — продължи Мелихрон. — Говоря за цялата тази история да устройваш страхотно явяване за самия себе си. И все пак това е моята планета. И ако не можеш да се изфукаш на собствената си планета, къде тогава можеш? А?
— И това не може да се оспори — съгласи се Кармоди.
— Наистина ли мислите така? — осведоми се Мелихрон.
— Най-честно и с цялата си искреност — увери го Кармоди.
Мелихрон обмисли това, после рязко каза:
— Благодаря. Вие сте ми симпатичен. Вие сте интелигентно и чувствително същество, което не се бои да казва това, което мисли.
— Благодаря — каза и Кармоди.
— Няма за какво. Говоря откровено.
— Е, щом е така, наистина ви благодаря — изрече Кармоди с усилие да не позволи на лекото раздразнение да се промъкне в гласа му.
— И се радвам, че дойдохте — продължи Мелихрон. — Знаете ли, че аз съм едно много прозорливо същество (с което се гордея) и смятам, че ще можете да ми помогнете.
Кармоди удържа на върха на езика си репликата, че е дошъл по-скоро да моли за помощ, отколкото да я оказва, и че освен това положението му едва ли позволява да помогне на когото и да било, щом не е в състояние да се справи с най-основно нещо като намирането на пътя към дома си. Но реши засега нищо да не казва от страх да не засегне Мелихрон.
— Моят проблем — подхвана Мелихрон, — е изначално присъщ на моето положение. А пък моето положение е уникално, ужасяващо, странно и значимо. Вероятно сте чувал, че цялата тази планета е моя, но има още много да се каже. Аз съм единственото живо същество, което може да живее тук. И други са се опитвали, строяха селища, пускаха животни да се множат на воля, засаждаха растения. Естествено всичко ставаше с мое позволение. И всичко беше напразно. Без изключение всяка материя, чужда на тази планета, се разпадаше на фин прах, който моите ветрове след време издухват в дълбокия Космос. Какво ще кажете за това?
— Чудна работа — откликна Кармоди.
— Да, добре се изразихте! — възкликна Мелихрон. — Действително, чудна работа! Но това е то. Никакъв живот не може да вирее тук, освен мен и моите разширения. Когато разбрах това, беше доста силен удар за мен.
— Представям си.
— Тук съм толкова отдавна, колкото аз или някой друг можем да си спомним. Цели епохи се задоволявах да живея простичко — като амеби, като лишеи, като папрати. Всичко беше наред и разбираемо в онези времена. Живеех в нещо като Райската градина.
— Трябва да е било чудесно — отбеляза Кармоди.
— Харесваше ми — тихо каза Мелихрон. — Но не можеше да трае вечно, разбира се. Открих еволюцията и се развих, като променях планетата, за да я приспособя към новите си превъплъщения. Превръщах се в множество твари, някои от тях неприятни. Опознавах светове извън моя собствен и експериментирах с формите, които откривах там. Живях дълги животи във формата на различните висши видове в Галактиката — хуманоидни, хтеризоидни, олихордни и още други. Стигнах до осъзнаване на своята единственост и това знание ми причини самота, която сметнах за неприемлива. Така че не я приех. Вместо това влязох в маниакално състояние, продължило милиони години. Преобразявах се в цели раси и позволявах — не, дори подтиквах моите раси да воюват помежду си. Почти по същото време научих за секса и изкуството. Въведох и двете сред моите раси и известно време много се забавлявах. Разделях се на мъжки и женски единици, като всяка беше завършено цяло, макар и част от мен. И се размножавах, отдавах се на извращения, изгарях се на клада, устройвах си засади, сключвах мирни договори със себе си, женех се и се развеждах със себе си, преминах през безброй самопричинени смърти и раждания. А моите съставки творяха изкуство, понякога дори красота, занимаваха се и с религия. Естествено те ме боготворяха. И това беше съвсем уместно, тъй като за тях бях първопричина на всички неща. Но аз дори им позволявах да приемат съществуването и да възвеличават върховни същества, които не бях аз. В онези времена бях краен либерал.
— Много великодушно от ваша страна — промърмори Кармоди.
