Робърт Шекли
Нека кървавият убиец...
Няма да описвам тези мъчения. Не искам. Просто защото не могат да бъдат описани. Това не се издържа и под анестезия. Аз устисках само защото ония лигльовци не се сетиха да ме питат дали искам да издържа, или не. Моето мнение не ги интересуваше.
Когато всичко свърши, отворих очи и огледах лицата на брамините. Бяха трима. И както винаги, в бели наметала и платнени маски. Казват, че носят маските, за да не прилепят някоя зараза, но войниците знаем — просто скриват лицата си.
Бях натъпкан с анестетици до ушите, затова паметта ми беше верига от дупки. Някакви жалки отломъци от спомени.
— Дълго ли съм на този свят? — попитах.
— Повече от десет часа — отвърна един от брамините.
— Какво стана?
— Нима не помниш? — попита най-високият.
— Все още не.
— Ами твоят взвод — започна високият — беше в траншея 2645Б-4. Сутринта атакувахте траншея 2645Б-5.
— И какво се случи там?
— Покоси те куршумен откос. От новите куршуми — с меки глави… Наистина ли не помниш? Един в гърдите, три в краката. Санитарите те прибраха вече покойник.
— А превзехме ли траншеята?
— Този път не.
— Ясно…
Постепенно действието на анестетиците отслабваше и започвах да си спомням някои неща. Момчетата от взвода. Траншеята. Милата 2645Б-4 ми беше като роден дом — там сме вече повече от година, съвсем готина траншея. Противникът през цялото време се опитва да я завладее и нашата сутрешна лудория си беше всъщност контраатака. Спомних си как куршумът ме съдра — и какво огромно облекчение изпитах в онзи миг…
Тогава се сетих нещо и седнах на операционната маса.
— Чуйте какво, момчета — казах.
— Какво има?
— Крайният срок за възкръсване е осем часа, така ли е?
— Техниката се усъвършенства — отвърна един от тях. — Сега може и след дванайсет часа. За всички ранени, освен за онези със сериозно увредена мозъчна тъкан.
— Е, какво пък, браво — казах. Паметта ми се проясни окончателно и разбрах какво се е случило. — Този път обаче е станал голям фал.
— Какви глупости дрънкаш, редник? — попита един от тях с чисто офицерска интонация.
— Вижте това — и му показах своя личен жетон. Доколкото можах да видя, онзи се намръщи.
— Дявол да ме вземе! — изръмжа той.
— Излиза, че желанията ни съвпадат — отвърнах.
— Разбираш ли — започна да обяснява другият, — траншеята беше покрита с трупове. Казаха ни, че на всички им е за пръв път. Наредиха ни да ги изправим на крака.
— И вие даже на погледнахте жетоните им?
— Че кога, имахме работа до гуша! Разбира се, много съжалявам, редник. Ако знаех…
— Майната им на вашите съжаления! — прекъснах го аз. — Трябва ми Генералния инспектор.
— Ама ти наистина ли мислиш…
— Мисля! — отсякох. — Не че съм страхотен привърженик на закона — в окопите ни учеха на други науки. Но този път искът ми ще бъде супер! А желанието ми да се срещна с Генералния си е мое право, затова си гледайте работата!
Превключиха в режим на шепот, затова имах възможност да се разгледам. Да си призная, брамините бяха поработили здравата. Е, не като в първите години на войната. Кожата ми беше присадена малко небрежно, усещах някакви нередности в ставите; дясната ръка по-дълга от лявата с цели два дюйма — карали са го през просото. Но общо-взето…
Спряха да си шепнат и донесоха униформата ми. Облякох се.
— Що се отнася до срещата с Генералния инспектор — рече един от тях, — има определени трудности… Виж сега…
Накратко, работата с Генералния не се уреди. Пробутаха ми някакъв червендалест добродушен сержант — от онези опитни момчета, които ти внушават пълно разбиране и съчувствие и успяват да те убедят, че твоята работа е по-проста от проста и значи няма защо да рипаш.
— Какво има, редник? — попита той. — Казват, че правиш панаири само защото са те възкресили от мъртвите?
— Правилно казват — отвърнах. — Дори според военновремените закони простият войник има определени права, както са ни казвали. Или всичко това е дрън-дрън?
— Съвсем не — отвръща. — Чак пък дрън-дрън…
— Своя дълг съм изпълнил — продължавам аз. — Седемнайсет години в строя, от тях осем на фронтовата линия. Три път убит, три пъти възкресен. Според закона, след третото възкресение всеки има правото да си остане труп. При мен случаят е точно такъв, можеш да погледнеш жетона, там всичко е написано. А те пак ме възкресиха! Тези шибани доктори са пълни идиоти. Не искам повече житейски радости, искам да почивам в мир.
— Колко по-уютно е да си сред живите — възразява сержантът. — Докато си жив, все имаш шансове да напуснеш строя. Има ротация, знаеш, макар и бавна — хората не стигат. Но шансове все пак има!
— Аз изтеглих шанса си — казвам. — И предпочитам да умра.
— Обещавам ти, че след шест месеца…
— Искам да издъхна — казвам вежливо. — Според военновремените закони имам това почетно право.
— Така е, никой не го оспорва — отвръща онзи с усмивка. — Но това е войната, стават грешки. Особено на война като тази.
Той се опъна назад и заключи длани на тила си.
— Помня как започна тази каша. Всички си мислеха — натискаш бутона и край. Но и ние, и червените имахме планини от противоракети и те хлопнаха всички ядрени гишета. А когато изобретиха забавителя на верижните реакции, изхвърлиха атомните бомби на боклука.
— Да не мислиш, че не знам тия неща?
— Врагът ни превъзхождаше числено — строго каза сержантът. — И още ни превъзхожда. Само китайците са един милиард! Трябваха нови бойци и лекарите се научиха да възкресяват мъртъвците.
— Знам бе… Слушай, приятел, аз също искам да победим. Много искам. С цялата си душа го искам. И винаги съм бил добър войник. Но вече ме цапардосаха три пъти и…
— Работата е в това, че червените също започнаха да възкресяват. И сега вече се решава кой кого. Ще победи онзи, който изкара повече войници. След няколко месеца ще се разбере кой е победил. Значи може човек малко да поостиска и да не се пеняви за тъпотии. Обещавам ти, ще те оставя на мира, ако те фраснат още веднъж. А сега нека да се…
— Искам да говоря с Генералния!
— Е, редник — отвърна не много дружелюбно, — върви тогава в стая 303.
Отидох във въпросната стая и зачаках. Чувствах се малко неловко заради забърканата каша, война е все пак… Но войникът също има права, дори и по време на война! Мамицата им брамини…
Цяла история е как получиха този прякор. Те не са индуси, още повече пък жреци, а най-обикновени лекари. А думичката „брамини“ им лепнахме, когато в един вестник се появи статия за тях. Тогава това все
