Робърт Шекли
Недокоснато от човешки ръце
Хелмън извади последната репичка от консервната кутия с пергел. Вдигна я пред очите на Каскър, за да й се възхити, после внимателно я постави на работната маса край бръснача.
— Страшна храна за двама възрастни мъже — отбеляза Каскър и се отпусна върху един от тапицираните корабни столове.
— Ако решиш да се откажеш от своя дял… — започна предложението си Хелмън.
Каскър веднага поклати глава. Хелмън се усмихна, вдигна бръснача и отгледа острието.
— Недей да правиш представление от всичко това — отвърна Каскър и погледна пулта за управление. Приближаваха червено джудже, единственото слънце, около което имаше планети в целия район. — Трябва да приключим с вечерята, преди да се приближим съвсем.
Хелмън заби бръснача в репичката с умело движение, като примижа към острието. Каскър се наведе с отворена уста. Хелмън намести острието и сряза репичката на две еднакви половини.
— Ще кажеш ли молитвата? — попита Хелмън.
Каскър изръмжа нещо и отхапа половината. Хелмън дъвчеше по-бавно. Острият вкус сякаш възпламени отдавна неизползваните му вкусови жлези.
— Не е голямо — отбеляза Хелмън.
Каскър не отговори. Изучаваше внимателно червеното джудже.
Хелмън преглътна последната хапка от репичката и потисна въздишката си. За последен път се бяха хранили преди три дни, ако двете бисквити и чашата вода можеха да се нарекат храна. Тази репичка, която сега се търкаляше в огромната празнота на стомасите им, беше последното хранително вещество на кораба.
— Две планети — отбеляза Каскър. — Едната е изгоряла като сухар.
— Тогава ще кацнем на другата.
Каскър кимна и зададе спирална траектория с намаляване на скоростта.
Хелмън започна да се чуди за стотен път чия беше вината. Възможно ли бе самият той да е объркал исканията за хранителни припаси, когато се запасяваха на станция Калао? В края на краищата, цялото му внимание беше насочено към миньорското оборудване. Или пък обслужващият персонал чисто и просто бе забравил да натовари последните няколко безценни сандъка?
Той притегна колана си на четвъртата нова дупка, която бе пробил.
Безполезно беше да мисли за това. Независимо от причината, положението им беше лошо. Разполагаха с достатъчно гориво, за да се върнат на Калао, само че докато стигнат, щяха да са се превърнали в два изпосталели трупа.
— Приближаваме — обади се Каскър.
Сякаш за да се влоши още повече положението, в този неизучен район на космоса имаше твърде малко слънца и планети. Имаше известна вероятност да намерят вода, но едва ли щяха да попаднат на нещо, годно за храна.
— Само я погледни — изръмжа Каскър.
Хелмън се отърси от мислите си.
Планетата приличаше на кръгъл сивокафеникав таралеж. Милиони остри като игли планини блещукаха на слабата червеникава светлина на джуджето. Докато се приближаваха, острите върхове сякаш се протягаха, за да ги посрещнат.
— Не е възможно всичко това да са планини — каза Хелмън.
— Не са.
Разбира се, имаше морета и езера, от които също на места стърчаха остри върхове, но нямаше и следа от равнини, от някаква цивилизация или поне животни.
— Поне атмосферата е от кислород — отбеляза Каскър.
Започнаха да обикалят планетата в ниска орбита. Нямаше нищо освен върхове, морета и езера.
На осмата обиколка, на един от върховете Хелмън зърна самотна постройка. Каскър натисна спирачките безразсъдно и обшивката на кораба се нажежи до червено. На единайсетата обиколка започнаха спускането.
— Глупаво място за строеж — промърмори Каскър.
Постройката имаше форма на поничка и беше кацнала на върха на планината. Около нея имаше широк, плосък перваз, който корабът им опърли при кацането.
От височина постройката им се бе сторила голяма. Когато застанаха до нея, видяха, че е огромна. Двамата се приближиха предпазливо. Хелмън бе подготвил горелката си, но наоколо нямаше и следа от живот.
— Тази планета изглежда изоставена — каза Хелмън почти шепнешком.
— Всеки, който е с всичкия си, би си тръгнал от такова място — каза Каскър. — Има достатъчно свестни планети, на които няма да ти се наложи да живееш на върха на игла.
Стигнаха вратата. Хелмън опита да я отвори, но беше заключена. Обърна се назад към величествената гледка на планините.
— Знаеш ли — каза той, — когато тази планета все още е била нажежена, вероятно са й оказали влияние няколко огромни луни, които сега са се разпаднали. Вътрешните и външните напрежения са й придали сегашния вид и…
— Зарежи това — прекъсна го Каскър грубо. — Преди да решиш да забогатяваш от уран, беше най- обикновен библиотекар.
Хелмън сви рамене и прогори дупка в ключалката. Зачакаха.
Единственият звук на планинския връх беше виенето в стомасите им.
Влязоха.
Огромното клинообразно пространство явно беше някакъв склад. До таваните, по пода, покрай стените — навсякъде бяха струпани контейнери с всякакви форми. Някои бяха достатъчно големи, за да поберат слон, а други бяха с размерите на напръстник.
Недалеч от вратата видяха купчина прашни книги. Хелмън веднага се наведе, за да ги разгледа.
— Някъде тук трябва да има храна — каза Каскър и лицето му просветна за първи път от седмица. Зае се да отваря най-близкия контейнер.
— Това е интересно — каза Хелмън, след като остави настрана всичките книги, освен една.
— Нека най-напред се нахраним — настоя Каскър и откърти капака на контейнера. Вътре имаше някакъв кафеникав прах. Той го погледна, помириса го и направи кисела физиономия.
— Наистина е много интересно — каза Хелмън и продължи да прелиства книгата.
Каскър отвори малка кутия, в която имаше блестящо зелено желе. Затвори я и отвори друга. В нея имаше матово оранжево желе.
— Хъм — промърмори Хелмън, който все още разглеждаше книгата.
— Хелмън! Ще оставиш ли тази книга най-накрая, за да ми помогнеш да намеря нещо за ядене?
— За ядене? — повтори Хелмън и вдигна поглед. — Защо мислиш, че тук има нещо за ядене? Това може да е фабрика за боя например.
— Склад е! — изкрещя Каскър.
Той отвори някаква кутия с бъбрековидна форма и извади отвътре мека алена пръчка. Тя бързо се втвърди и се разпадна на прах още преди да я поднесе до носа си, за да я помирише. Той понечи да лапне малко от прахта.
— Може да е екстракт от стрихнин — обади се Хелмън.
Каскър бързо изсипа праха и избърса ръцете си.
— В края на краищата — продължи Хелмън, — дори и това да е склад или изба, ако искаш, ние не знаем какво според собствениците й е добра храна. Може да са обичали зелена салата със сярна киселина.
— Добре де — съгласи се Каскър, — но трябва да хапнем нещо. Какво смяташ да направим с всичко това? — Той посочи стотиците контейнери, кутии и бутилки.
— Трябва да направим качествен анализ на три или четири проби — каза Хелмън. — Можем да започнем с обикновено титруване. Да отделим основната съставка, да видим дали образува утайка, да
