Робърт Шекли
Нарушителят
Отправих се към космодрума няколко часа след като бе пристигнал кораб от Земята. На борда му имаше сонди с диамантени корони — бях ги поръчал още преди година. Бързах да прибера сондите, докато някой не ги е задигнал. Съвсем не искам да кажа, че можеха да ги откраднат: тук, на Марс, всички сме джентълмени и учени. Но толкова трудно се доставя всяка дреболия, че първият, който предявеше претенциите си, имаше право да я задигне — традиционен начин, по който джентълмените-учени се снабдяваха с необходимите им съоръжения.
Току-що бях натоварил сондите, когато пристигна Карсън от Минната група, като размахваше извънредно срочен авариен ордер. За щастие нали съм съобразителен, бях взел от директора Бърк свръхсрочен ордер. Карсън прие с такава любезност поражението си, че му подарих три сонди.
Той се понесе със скутера си по червените пясъци на Марс, които така красиво излизат на цветни фотографии и така безбожно затлачват моторите.
Отидох до земния кораб: космолетите никак не ме интересуваха, просто исках да видя няма ли още нещо, което би ми свършило работа.
И тогава видях нарушителя.
Той стоеше край космолета и гледаше червения пясък, обгорените шахти за кацане, петте здания на марсовия космодрум; очите му бяха огромни, като чинийки. На лицето му сякаш бе изписано: „Марс! Да, бива си го!“
Мислено изохках. Този ден имах толкова много работа, че и за месец едва ли щях да я свърша. А пътниците без билет влизаха в моята компетенция. Веднъж в пристъп на несвойствено за него фантазиране директорът Бърк ми каза: „Тали, ти умееш да общуваш с хората. Разбираш ги. Те те обичат. Затова те назначавам за началник на Службата по безопасност на Марс.“
Това означаваше, че към мен се придаваха и нарушителите.
В дадения случай нарушителят изглеждаше около двайсетгодишен. На ръст беше по-висок от шест фута, а мършавото му тяло тежеше най-много сто фута. От суровия марсиански климат носът му бе успял да стане яркочервен. За ръста си нарушителят имаше несъразмерно големи ръце и крака. Той с мъка дишаше разредения марсиански въздух, отворил широко уста, като риба, изхвърлена на суша. Респиратор естествено нямаше. Пътниците без билет никога нямат респиратори.
Приближих се до него и попитах:
— Е, как е, харесва ли ти тук?
— Госпо-ди-и! — каза той.
— Потресаещо усещане, нали? — запитах аз. — Да стоиш наяве на истинска, същинска чужда планета.
— Не ще и дума! — произнесе, задъхвайки се пътникът без билет.
От недостига на кислород целият бе посинял — целият, освен върха на носа му. Реших за наказание да го оставя още малко да се помъчи.
— Значи, тайно си се вмъкнал в този товарен кораб — казах аз. — Поразходил се без билет до изумителния, чаровен, екзотичен Марс.
— Е, без билет не е съвсем точно — промърмори той, като трескаво се мъчеше да вкара въздух в дробовете си. — Аз един вид… един вид…
— Един вид си дал подкуп на капитана — довърших вместо него.
Той вече едва се държеше на дългите си, мършави крака. Извадих запасен респиратор и му го набучих на носа.
— Да вървим — казах аз. — Ще ти дам нещо да похапнеш. После ще имаме сериозен разговор.
По пътя до общата каюта го придържах за ръка: той така блещеше очи на всичко наоколо, че неминуемо би се спънал в нещо и би счупил това „нещо“. В общата каюта увеличих въздушното налягане и стоплих за нарушителя свинско с фасул.
Той лакомо изгълта яденето, облегна се в креслото и се ухили до уши.
— Казвам се Джони. Джони Франклин — рече той. — Марс! Просто не мога да повярвам, че съм тук.
Така говорят всички пътници без билет — по-точно ония, които оживяват след полета. Годишно около десетина души опитват, но само един или двама успяват да оживеят. Те са невероятни идиоти. Въпреки проверките на службата по безопасност нарушителите по някакъв начин се промъкват на борда на товарните кораби.
Корабите стартират с ускорение от порядъка на двадесет „ж“ и ако нарушителят няма специални защитни средства, се сплесква като палачинка. А ако по някакво чудо все пак оцелее, ще го довърши радиацията или пък ще се задуши в трюма, където няма вентилация, ако не успее да се добере до каютата на пилота.
Тук имаме специални гробища само за пътниците без билет. Все пак от време на време някой се изхитря да оживее и стъпва на Марс с големи надежди и с грейнали като звезди очи.
И на мен се пада задачата да ги разочаровам.
— Защо дойде на Марс? — запитах аз.
— Ще ви обясня — каза Франклин. — На Земята човек е длъжен да постъпва като всички други. Трябва да мисли като всички и да действува като всички, иначе ще попадне зад решетките.
Кимнах.
— Най-сетне, за първи път в историята на човечеството, на Земята всичко е спокойно. Мир в целия свят, единно всемирно правителство, световно процъфтяване. Властите се стремят да запазят всичко както си е. Дори ми се струва, че прекаляват, като подтискат най-безобидния индивидуализъм. Но кой съм аз, та да съдя? Вероятно след стотина години или приблизително толкова ще стане по-леко, но за нарушителите, които живеят в наши дни, това е твърде дълъг срок.
— Значи, почувствувал си нужда от нови хоризонти? — казах аз.
— Да, сър — отвърна Франклин. — Не бих искал да ме сметнете за празен дърдорко, сър, но мечтаех да стана откривател. Трудностите не ме плашат. Ще работя! Ще видите, само ми позволете да остана, моля ви, сър! Ще работя неуморно…
— А какво ще работиш? — запитах аз.
— А? — За миг той се обърка, после отвърна: — Каквото и да е.
— Но какво умееш да вършиш? На нас, разбира се, много би ни свършил работа химик, специалист по неорганична химия. Да не би случайно в тая област да се проявяват твоите таланти?
— Не, сър — промълви нарушителят.
Разговорът не ми доставяше никакво удоволствие, но важното беше да внуша на пътника без билет неумолимата, горчива истина.
— Така, значи, твоята специалност не е химията — разсъждавах гласно аз. — При нас би се намерило местенце и за първокласен геолог. В най-лошия случай и за статистик.
— Боя се, че аз не…
— Я ми кажи, Франклин, случайно да не си професор?
— Не, сър.
— А доктор? Или магистър? Е, поне имаш ли някаква диплома?
— Не, сър — отвърна подтиснат Франклин. — Аз и гимназия не съм завършил.
— Че в такъв случай какво си смятал да правиш тук? — запитах аз.
— Виждате ли, сър — каза Франклин, — четох, че строителството е разхвърляно по целия Марс. Мислех, може да съм полезен като куриер. Разбирам и от дърводелство, мога да бъда и водопроводчик, и… Навярно все ще се намери тук някаква работа и за мен.
Налях на Франклин втора чашка кафе и той ме погледна с огромни, умоляващи очи. Обикновено в този стадий на разговора нарушителите винаги гледат с такива очи. Те смятат, че Марс прилича на Аляска от 1870 година или на Антарктика от 2000-та година — героичен подстъп за смели, решителни хора. В същност Марс съвсем не е подстъп. Той е задънена улица.
— Франклин — казах, — знаеш ли, че Строителството на Марс зависи от доставките от Земята? Знаеш ли, че то не си плаща разноските и може би никога няма да ги изплати? Знаеш ли, че издръжката на един
