подсказва, че ти искаш повече от място за живот. Ти искаш всичко, нали?
— Аз трябва да управлявам — отбеляза Дилън. — Няма друг начин. Но ако не се дърпаш, може да оставя място и за теб, макар че не е прието.
— Така ли?
— Разбира се — продължи Дилън. — Различните раси не могат да съществуват заедно. Това е природен закон. По-силният изхвърля по-слабия. Но аз може и да опитам за известно време.
— Няма защо да правиш компромиси заради мен — каза Арек и прекъсна контакта.
Сивотата на безсмислието се превърна в твърда чернилка. И Дилън, в очакване на предстоящата битка, почувства първите признаци на съмнението.
Арек беше примитивно същество. Не би могъл да е обучен в битката на разума. И въпреки това той осъзна положението веднага, приспособи се и сега бе готов да се бори. Може би усилията му ще бъдат слаби, но все пак…
Какво ли същество бе той?
Беше застанал върху скалист хълм, заобиколен от остри зъбери. Далеч напред се виждаше високата верига на мъгливо сини планини. Слънцето блестеше в очите му, заслепяващо и горещо. Някакво черно петно пълзеше по хълма към него.
Дилън ритна един камък и зачака петното да изчезне. Това бе шаблонът за умствената борба, където мислите придобиваха физическо изражение, а идеите можеха да бъдат докоснати.
Петното се превърна в к’егрианец. Той внезапно се надвеси над Дилън, огромен, пращящ от мускули, въоръжен с меч и кинжал.
Дилън отстъпи и избегна първия удар. Борбата щеше да продължи по познат и контролируем начин. Чуждоземните обикновено създаваха идеализиран образ на расата си с увеличени и засилени атрибути. Фигурата бе невероятно ужасяваща, нечовешка и непоносима. Но сигурно имаше слабо място. Дилън реши да заложи на него. К’егрианецът се хвърли, напред. Дилън се дръпна, просна се по гръб и вдигна крака, оставяйки тялото си изложено за момент на опасност. К’егрианецът се опита да заеме нова позиция, но беше твърде бавен. Ударът от обутите в ботуши крака на Дилън в корема му бе страхотен.
Дилън скочи напред ликуващ. Ето го слабото място!
Той избегна меча, изви се и докато к’егрианецът се опитваше да се предпази, направо му счупи врата с два удара на дланта си.
К’егрианецът падна с трясък. Дилън го наблюдаваше как умира с известно съчувствие. Идеализираният бой между расови образи бе по-сериозен, жесток и изморителен от този между физическите им представители. И в него винаги имаше известна величественост. Някакво ужасяващо величие. За образ това беше чудесно, но не и за борба. Защото това означаваше по-дълго време за реакция, което от своя страна значеше смърт.
Мъртвият гигант изчезна. Дилън за миг помисли, че е победил. После чу съскане зад гърба си, Той се обърна и видя един дълъг, нисък, черен звяр, подобен на пантера, с опънати назад уши и оголени зъби.
Значи Арек имаше и резерви. Но Дилън знаеше колко енергия се изисква за този вид борба След малко резервите на чуждоземеца щяха да свършат. И тогава…
Дилън вдигна гигантския меч и отстъпи пред нахвърлящата се пантера. Видя една голяма скала и опря гръб на нея. Друга скала, която бе висока до кръста му, щеше да изиграе ролята на парапет, през който пантерата трябваше да скочи. Слънцето висеше пред него и светеше в очите му, а лекият ветрец хвърляше прах в лицето. Когато пантерата скочи, той вдигна меча.
През следващите бавно проточили се часове Дилън се сблъска и победи цяла поредица от най- смъртоносните същества на К’егра. Справи се с тях по начина, по който би се справил с подобни същества на Земята. Носорогът, или онова, което поне приличаше на него, му се стори лесен въпреки невероятните си размери и бързина Той успя да го подмами към един зъбер и да го накара да се надене на него. Кобрата бе по-опасна и едва не напръска очите му с отрова, преди да успее да я разсече с меча. Горилата бе мощна, силна и ужасяващо бърза, но тя така и не успя да докопа с убийствените си ръце Дилън, който танцуваше напред-назад и накрая я накълца на парчета. Тиранозавърът бе брониран и опасен. Трябваше да предизвика каменна лавина, за да го погребе. Дилън загуби броя на останалите. Но накрая, изморен до смърт и с меч, пречупен почти до дръжката, той остана сам.
— Стига ли ти Дилън? — попита Арек.
— Още може — отговори Дилън с почернели от жажда устни. — Не можеш да продължаваш вечно, Арек. Има граница дори и за твоята жизнеспособност.
— Така ли? — попита Арек.
— Не вярвам да са ти останали много номера — каза Дилън, като се опитваше да покаже увереност, каквато всъщност не чувстваше. — Защо не постъпиш разумно? Аз ще ти оставя място, Арек. Наистина… Аз като че ли… започнах да те уважавам.
— Благодаря, Дилън — отговори Арек. — Чувството, изглежда, е взаимно. А сега, ако ти се предадеш…
— Не — каза Дилън. —
— Добре — отвърна Арек. — Сам си го пожела!
— Давай — промърмори Дилън.
Внезапно скалистият хълм изчезна.
Сега стоеше, затънал до коленете в сиво блато. Огромни, извити дървета, покрити с мъх, се издигаха от неподвижната зелена вода. Бели лилии с цвят на корема на умряла риба се виеха и люшкаха, въпреки че изобщо нямаше вятър. Мъртвешки бяла пара висеше над водата и полепваше по грубата кора на дърветата. Из блатото не се чуваше никакъв звук, въпреки че Дилън усещаше живот около себе си.
Той чакаше, като бавно се извръщаше на всички страни. Подуши тежкия, бавно движещ се въздух, помръдна краката си в сивата кал, помириса мъртвешкото благоухание на лилиите. И разбра.
Блатото никога не бе съществувало на К’егра!
Разбра го с онази сигурност, с която земният човек чувства чуждите светове. Гравитацията бе различна и въздухът също. Дори калта под краката му не приличаше на калта на К’егра. Заключенията се трупаха в ума му твърде бързо, за да бъдат систематизирани. Дали пък на К’егра не е познато пътуването в Космоса? Невъзможно! Тогава как би могъл Арек да познава толкова добре друга планета? Дали е чел за нея, или си я е представил, или…
Нещо твърдо го удари по рамото. Увлечен в мислите си, Дилън бе изненадан от нападението.
Той се опита да помръдне, но калта бе оковала краката му. От едно от гигантските дървета бе паднал клон. Докато гледаше, дърветата започнаха да се извиват и да пукат. Чу се пращене на клони и след малко те се посипаха отгоре му като дъжд.
Но нямаше вятър.
Полуизненадан, Дилън започна да си проправя път през блатото, опитвайки се да намери твърда земя и свободно от дървета място. Но огромните стволове лежаха навсякъде и сред блатото нямаше твърда почва. Дъждът от клони се засили и Дилън се извиваше на всички страни, за да намери нещо, с което да се предпази. Но наоколо му беше само беззвучното блато.
— Излез и се бий! — изкрещя Дилън. Той бе съборен на колене, стана и отново падна. Тогава, в полусъзнание, откри място за оттеглянето си.
Прилепи се здраво към корените на едно огромно дърво. Отгоре падаха клони, стволове се пречупваха, но те не можеха да стигнат до нето. Той беше в безопасност!
Тогава с ужас видя, че лилиите в основата на дървото са увили дългите си стъбла около глезените му. Той се опита да ги отритне. Те се извиха като бледи змии и затегнаха още по-здраво хватката си. Той ги разкъса и побърза да се отдалечи от дървото.
— Бий се с мен! — замоли Дилън, а клоните валяха наоколо му. Нямаше отговор. Над главата му се чу яростно пляскане на криле. Птиците от блатото се събираха. Черни и с яростно насочени клюнове, те чакаха края му, Дилън залитна и усети нещо топло и ужасно да докосва глезените му.
Тогава разбра какво трябва да направи.
Трябваше му само миг, за да събере смелостта си. После Дилън се хвърли с главата напред в мръсната зелена вода.
