Робърт Шекли
Нашествие призори
В тази система имаше единайсет планети и Дилън установи, че на външните изобщо не съществува живот. Четвъртата откъм слънцето някога е била населена, а третата щеше след време да бъде. Но на втората, един синкав свят с единствена луна, съществуваше разумен живот и Дилън насочи кораба си към нея.
Той се приближи невидим, промъкна се през атмосферата под прикритието на тъмнината, слезе под дебелите дъждовни облаци, сам подобен на облак. Кацна с онази абсолютна липса на сътресение, постижима само за един земен човек.
Беше часът преди зазоряване. Времето, когато повечето живи същества, независимо на коя планета са родени, са най-малко бдителни. Поне така бе му казал баща му, преди да напусне Земята. Нашествието призори бе част от земната ерудиция, трудно постигнато познание, насочено изключително към оцеляването на чужди планети.
— Но цялото това познание може да бъде и
Когато бе казал това, старецът беше кимнал многозначително.
— Не забравяй, момчето ми, че ти можеш да избегнеш метеор, да предскажеш ледников период и появата на свръхнова — бе продължил баща му. — Но какво би могъл да знаеш със сигурност относно онези загадъчни и непрекъснато променящи се същества, които притежават разум?
Не много, призна си Дилън. Но той вярваше в собствената си младост, жар и умение, пък и имаше доверие в уникалния метод за нашествие, създаден на Земята. С това особено умение един земен човек би могъл да си пробие път до върха във всяко обкръжение, независимо колко чужда и враждебна е околната среда.
Откакто се бе родил, Дилън бе обучаван, че животът е постоянна борба. Той бе научил, че галактиката е огромна и неприятелски настроена, че се състои предимно от нажежени слънца и празно пространство. Но понякога се намират планети и върху тях живеят раси, различаващи се много по вид и размери, но приличащи си в едно: омразата към всичко, което не прилича на тях. За един земен човек животът сред тях изисква невероятно умение, твърдост и хитрост. И дори и тогава оцеляването му би било невъзможно без смайващия земен метод за нашествие.
Дилън беше добър ученик, способен да посрещне съдбата си в огромната галактика, Той сам се бе записал за емигрант, без да чака да му бъде изпратена повиквателна. И накрая, както на милиони младежи преди него, му бе даден собствен космически кораб и бе изпратен на път. Той напусна завинаги малката и пренаселена Земя. Летя, докато горивото му свърши. И сега застана пред своята съдба.
Корабът му почиваше сред малка джунгла, в близост до селце от къщи със сламени покриви, почти невидим сред гъстия храсталак. Той изчака напрегнато, седнал пред контролното табло, докато се надигна зората, бяла с червеникав отблясък от изгрева. Никой не се приближи, не започнаха да падат бомби, не се пръскаха шрапнели. Трябваше да приеме, че е кацнал незабележимо.
Когато жълтото слънце на планетата докосна границата на хоризонта, Дилън се показа и измери физическите параметри на околната среда. Подуши въздуха, прецени гравитацията, измери спектъра и силата на слънцето и тъжно поклати глава. Тази планета, както повечето, други в галактиката, не би могла да поддържа земен живот. Имаше на разположение може би не повече от един час, през който да осъществи мисията си.
Той натисна един бутон върху контролното табло и бързо се отдалечи. Корабът зад него се превърна в сива пепел. Пепелта литна с утринния полъх и се разпръсна над джунглата. Сега той бе безвъзвратно осъден. Насочи се към чуждоземното селище.
Когато приближи, видя, че колибите на чуждоземците бяха грубо построени от дърво и слама. Имаше само няколко от ръчно издялани камъни. Те изглеждаха достатъчно здрави за климата тук. Нямаше и помен от пътища с изключение на една пътека, водеща към джунглата. Нямаше електрически инсталации или следи от производство. Това, реши той, е някаква ранна цивилизация, с която няма да срещне трудности.
И пристъпи уверено напред, като почти се сблъска с един чуждоземец.
Те се загледаха един в друг. Чуждоземецът беше двукрак, по-висок от земния човек, с доста обемист череп. Носеше някакво облекло само от ленти, увити около кръста. Кожата му бе пигментирана в светлокафяво под сива козина. Той не показваше намерения да избяга.
— Ир тай! — каза съществото. Звуци, които Дилън си преведе като вик на изненада. Като се огледа набързо, той не видя друг от селото. Напрегна се леко и се наведе.
— К’тал тай а…
Дилън скочи като пружина. Чуждоземецът се опита да се отдръпне, но Дилън се сви още във въздуха като котка и успя да сграбчи с ръка един от краката му.
Това беше всичко, което му трябваше. Сега физическият контакт бе установен. Останалото трябваше да бъде лесно.
От стотици години насам експлозията на раждаемостта бе принудила все по-голям брой от жителите на Земята да емигрират. Но дори и една на десет хиляди планети не бе пригодна за човешки живот. Затова на Земята обмислиха възможностите за промяна на чуждоземната околна среда, за да я направят удобна за земните нужди. Проучиха и пътищата за биологическа промяна на хората, за да се пригодят те към чуждите условия на живот. Но съществуваше и трети метод, който обещаваше много по-големи възможности при далеч по-малки усилия. Това беше развитието на тенденцията за завземане на разума, към която бяха склонни всички разумни раси.
Земята се зае с това, съсредоточи се и го постигна. С тази възможност един земен човек би могъл да живее на всяка планета, като просто завземе ума на някой от жителите й. След като направеше това, той вече притежаваше и съответно тяло за тази околна среда и се изпълваше с полезни и много интересни знания. Веднъж установил се, със своята любов към съперничество земният човек успяваше да заеме водеща позиция в новия свят, който бе завладял.
Имаше само едно малко неудобство. Чуждоземецът обикновено отказваше да позволи нашествието в ума си. И понякога успяваше да се бори.
В първия миг на проникването Дилън усети със страстно съжаление как собственото му тяло се деформира и се свива в себе си. То щеше да се разтвори веднага, без да оставя следа. Само той и приемникът му щяха да знаят за нашествието.
А накрая, само единият от тях.
Сега, когато вече се намираше в ума на чуждоземеца, Дилън се съсредоточи изцяло върху работата, която му предстоеше. Бариерите падаха една след друга, докато той се насочваше уверено към центъра, където се намираше самосъзнанието. Когато влезеше в тази крепост и успеше да изхвърли оттам съзнанието, което я заема в момента, тялото щеше да бъде негово.
Набързо издиганите препятствия се разтваряха пред него. За миг Дилън си помисли, че още първата му дива атака ще го доведе докрай. После внезапно остана без посока, лутайки се из сивата и еднообразна неразумност.
Чуждоземецът се бе съвзел от първоначалния шок. Дилън усещаше как наоколо му се събират различни енергии.
Сега наистина трябваше да се бори.
В безсмислието се зароди разговор.
— Кой си ти?
— Едуард Дилън от планетата Земя. А ти?
— Арек. Ние наричаме тази планета К’егра. Какво търсиш тук, Дилън?
— Местенце за живот, Арек — ухили се Дилън. — Не можеш ли да ми услужиш?
— Ами… Проклет да съм… Я ми се махай от ума!
— Не мога — каза Дилън. — Няма къде да отида.
— Ясно — замисли се Арек. — Хитро. Но теб никой
