Щом се потопи, блатото стана съвсем тихо. Гигантските дървета се смръзнаха на фона на мрачното небе. Лилиите престанаха да се вият и останаха неподвижни върху стъблата си. Бялата пара увисна неподвижно до грубата кора на дърветата и хищните птици тихо отлетяха в тежкия въздух.
За известно време към повърхността се издигаха мехури. После изчезнаха.
Дилън се измъкна и пое въздух. По гърба и врата му имаше дълбоки драскотини. В ръцете си държеше безформеното прозрачно същество, което управляваше блатото.
Той замахна към едно дърво и хвърли съществото. То се удари и се пръсна на парчета. Тогава той седна.
Никога не се бе чувствал толкова изморен и болен. И толкова убеден в безполезността на всичко. Защо се бореше за живот, когато животът заемаше толкова малка част в общата схема на нещата? Какво значение имаше мигът на неговия живот в сравнение с движението на планетите или блясъка на звездите? Дилън бе учуден от яростта, с която се бе вкопчил в съществуването си.
Топлата вода се плискаше в гърдите му. Животът, каза си Дилън полузаспал, не е нищо повече от гъдел по кожата на неживото. Паразит на материята. Значение има количеството, каза си той, когато водата вече стигна до врата му. Какво означава този кратък живот в сравнение с безкрайността на неживата материя? Ако неживото е естественото състояние, казваше си той, а водата вече докосваше брадата му, тогава да си жив, означава да си болен. И единственото здраво нещо в живота е желанието да умреш.
В този момент мисълта за смъртта му бе приятна, а водата вече докосваше устните му. Искаше да си почине, да се отпусне. Сега щеше да му бъде много лесно да се откаже, да потъне, да забрави…
— Много добре — прошепна Дилън и се изправи. — Много добър опит, Арек. Може би ти също си изморен? Може би вече не ти остава нищо друго освен малко чувство?
Стана тъмно и в тъмнината нещо зашепна на Дилън. Нещо, което приличаше на него в миниатюра и се бе свило приятно върху рамото му.
— Но има неща, които са по-лоши от смъртта — каза миниатюрата му. — Има неща, които никое живо същество не може да понесе. Познанието за вината, скрито в дъното на душата, ненавиждано и презирано, но
Дилън се опита да не слуша съществото, което толкова приличаше на него. Но миниатюрата се изправи на рамото му и посочи напред. И Дилън видя да се оформя нещо в тъмнината, и позна формата му.
— Не това, Дилън — замоли се двойникът му. — Моля те, не това! Бъди смел, Дилън! Избери смъртта си! Бъди дързък, бъди смел! Знай как да умреш навреме!
Дилън, разпознал сянката която се насочваше към него, изпита ужас, какъвто не беше си и представял. Защото това бе познанието от дъното на душата му, познанието за вина пред самия себе си и пред всичко, което някога е ценил.
— Бързо, Дилън! — извика двойникът му. — Бъди силен, бъди дързък, бъди искрен!
И Дилън искаше да умре. С дълбока въздишка на облекчение той започна да се отпуска да позволява на същността си да се изплъзва…
Но не можа да го направи.
— Помогни ми! — извика той.
— Не мога! — отвърна миниатюрното същество. — Ти трябва да го направиш сам!
И Дилън опита пак, а познанието притискаше очните му ябълки. Той молеше за смърт, искаше смъртта, но не можеше да си позволи да умре.
Оставаше му да направи само едно. Той събра всичките си сили и се хвърли отчаяно към сянката, която танцуваше пред него.
И тя изчезна.
След миг Дилън разбра, че всички заплахи са изчезнали. Той стоеше сам на мястото, което бе завладял. Въпреки всичко бе победил! Сега пред него лежеше крепостта, без отбрана, очакваща го. Почувства вълна от уважение към бедния Арек. Той бе добър боец и достоен съперник. Може би би могъл да му предостави малко място за живот, ако Арек не се опитваше да…
— Много мило от твоя страна, Дилън — изгърмя един глас.
Дилън не успя да реагира. Бе стегнат в толкова могъща хватка, че всякаква мисъл за съпротива бе безполезна. Чак тогава той усети истинската сила на ума на к’егрианеца.
— Ти се справи добре, Дилън — каза Арек. — Никога не бива да се срамуваш от борбата, която води.
— Но аз нямах шанс да спечеля — отговори Дилън.
— Не, нямаше — меко произнесе Арек. — Ти мислеше, че земният план за нашествие е уникален. Така разсъждават повечето млади раси. Но К’егра е древна, Дилън, и нас са се опитвали да ни завладяват много пъти. Физически и умствено. Така че за нас това не е нещо ново.
— Значи ти си играеше с мен! — извика Дилън.
— Исках да разбера какво представляваш — каза Арек.
— Колко ли доволен си останал! Значи си си играл с мен? Добре, хайде, свършвай!
— Какво да свършвам?
— Убий ме!
— Че защо да те убивам? — попита Арек.
— Защото… Защото какво друго би могъл да правиш с мен? Защо трябва да се отнасяш с мен по- различно, отколкото с останалите?
— Ти се запозна с някои от останалите, Дилън. Ти се бори с етанец, който е обитавал блатата на собствената си планета, преди да започне да пътува. А миниатюрата, която ти шепнеше толкова изкусително в ухото, е от Олермик. Той дойде неотдавна, напорист и жарък като теб.
— Но…
— Ние ги приехме тук, направихме им място, използвахме качествата им, за да усъвършенстваме нашите. Заедно ние сме нещо повече, отколкото разделени.
— Вие живеете заедно? — прошепна Дилън. — В
— Разбира се. Доброто тяло е рядкост в галактиката, пък и няма много места, където може да се живее. Дилън, запознай се с моите партньори.
И Дилън видя отново аморфното същество от блатото и дребосъка от Олермик, и дузина други.
— Но това е невъзможно! — извика Дилън. — Различните раси не могат да живеят заедно! Животът е борба или смърт! Това е основен закон на природата.
— Остарял закон — каза Арек. — Ние отдавна открихме, че сътрудничеството означава оцеляване за всички, и то при далеч по-добри условия. Ти ще свикнеш с това. Добре дошъл в конфедерацията, Дилън!
И Дилън, все още замаян, влезе в крепостта, за да остане там в съвместно съжителство с много от расите на галактиката.
Информация за текста
© 1957 Робърт Шекли
© 1996 Рени Димитрова, превод от английски
© 1996 Росен Димитров, превод от английски
Robert Sheckley
Dawn Invader, 1957
Сканиране, разпознаване и редакция: Mandor, 2008
