Робърт Шекли

Метачът на Лорей

— Абсолютно невъзможно — заяви професор Карвър.

— Но аз го видях — каза Фред, негов придружител и телохранител. — Видях го късно снощи! Те донесоха онзи ловец… Главата му беше почти откъсната… И те…

— Чакай — прекъсна го професорът и се приведе в очакване.

Бяха напуснали космическия си кораб преди зазоряване, за да наблюдават церемониите, с които ще бъде посрещнат изгрева в селото Лорей на планетата, носеща същото име. Церемониите за посрещане на изгрева, наблюдавани от подходящо разстояние, често са доста колоритни и с описанието си могат да заемат цяла глава в една книга за антропологията. Но Лорей, както обикновено, се бе оказала едно разочарование.

Слънцето си изгря без всякакви церемонии, в отговор на молитвите, отправени му през предната нощ. То бавно издигна тъмночервения си диск над хоризонта, затопляйки високите клони на огромната джунгла, която заобикаляше селото. А пък туземците си спяха…

Но не всички туземци. Метачът вече бе излязъл и почистваше отпадъците между колибите с метлата си, направена от сухи клони. Той се движеше бавно. По форма приличаше на човек, но бе безкрайно чужд по външния си вид. Лицето на Метача бе безизразно, като че ли природата бе само скицирала отгоре му вида, който би трябвало да има разумното същество. Главата му бе обсипана със странни изпъкналости, а кожата му бе с мръсносив цвят.

Докато работеше, Метачът си пееше с тънък, носов глас. Метачът се различаваше от останалите лореанци само по едно — напреко на лицето му бе изрисувана широка черна ивица. Това беше знакът за статута му — възможно най-ниското стъпало в това примитивно общество.

— Слушай сега — заговори професор Карвър, след като слънцето изгря без проблеми. — Един феномен като този, който описваш, не може да съществува. И освен това е напълно изключено да го има на една изостанала, незначителна, малка планета като тази.

— Аз го видях с очите си — настоя Фред. — Не знам какво е възможно, професоре. Но аз го видях. Ако искате да го отричате, то си е ваша работа.

Той се облегна върху чепатия дънер на тръненото дърво, скръсти ръце върху мършавите си гърди и се загледа към покритите със слама колиби на селото. Намираха се на Лорей почти от два месеца и Фред намразваше това село с всеки изминат ден.

Той бе слаб, възгрозен млад човек и носеше четинестата си коса ниско подстригана, което подчертаваше още повече тясното му чело. Придружаваше професора вече близо десет години и бе посетил с него десетки планети. Бе видял много странни и прекрасни неща. Но всичко, което виждаше, само увеличаваше презрението му към галактиката като цяло. Искаше единствено да се върне богат и известен, или богат и неизвестен, но в своя дом в Байон, Ню Джърси.

— Това нещо може да ни направи богати — настоя Фред. — А вие искате да го отречете.

Професор Карвър облиза замислено устните си. Богатството бе нещо много приятно, разбира се. Но професорът не искаше да прекъсва важната си научна работа и да се захваща да гони вятъра. Тъкмо привършваше великата си книга. Книгата, която щеше да подкрепи и документира теорията, развита от него в първия му труд „Цветната слепота сред народа на Танг“. Тази теза той бе доразвил в следващата си книга „Липсата на координация сред членовете на дрангската раса“. След това я бе обобщил в монументалния си труд „Недостигът на разум в галактиката“, в която той доказваше по неопровержим начин, че интелигентността сред извънземните намалява в аритметична прогресия с нарастването в геометрична прогресия на отдалечеността на планетите им от Земята.

Тази теория щеше да бъде напълно развита и потвърдена в последния труд на Карвър, който обобщаваше всичко написано досега и щеше да се нарича „Основни причини за вродената малоценност на извънземните народи“.

— Ако си прав… — заговори Карвър.

— Вижте! — извика Фред. — Те носят още един! Вижте сам!

Професор Карвър се поколеба. Той бе едър, представителен, червендалест мъж, предразположен към бавни и внушителни движения. Бе облечен в тропическа ловна униформа, макар че Лорей се намираше в умерената зона. Носеше къс кожен стик, а на кръста си голям револвер, същият като този на Фред.

— Ако си прав — бавно произнесе Карвър, — това ще бъде като джуфка за разкош, така да се каже.

— Хайде! — настоя Фред.

Четирима ловци на срагове носеха един ранен към колибата-лечебница и Карвър с Фред тръгнаха подире им. Ловците бяха явно изморени. Трябва да бяха вървяли дни наред, за да донесат приятеля си до селото, тъй като ловът на срагове обикновено се провеждаше дълбоко из джунглите.

— Изглежда свършил, а? — прошепна Фред.

Професор Карвър кимна. През миналия месец той бе снимал един сраг, след като се бе настанил на сигурно място върху клоните на много високо бирено дърво. Познаваше вече това голямо, злобно и бързо животно с невероятен брой нокти, зъби и рога. То бе единственото незабранено за лов животно, чието месо можеше да се яде на тази планета. Туземците трябваше да търсят срагове и да ги убиват, за да се хранят. Иначе щяха да умрат от глад.

Но раненият явно не е бил достатъчно бърз с копието и щита си, и срагът го бе разпорил от врата до слабините. Ловецът бе загубил много кръв, макар раната да бе покрита с трева. За щастие, той бе в безсъзнание.

— Този приятел няма никакъв шанс — отбеляза Карвър. — Цяло чудо е, че е останал жив досега. Само шокът от загубата на кръв, да не говорим за дълбочината и големината на раната…

— Сега ще видите — каза Фред.

Селото внезапно се беше разбудило. Мъже и жени, сивокожи и с глави на бабунки, се бяха събрали и наблюдаваха мълчаливо, докато ловците се насочваха към колибата на лечителя. Метачът също се спря, за да гледа. Единственото дете на селото бе застанало пред колибата на родителите си и с пръст в устата наблюдаваше процесията. Дег, лечителят, излезе да посрещне ловците, вече нахлузил церемониалната си маска. Танцьорите-лечители се събраха и бързо започнаха да се гримират.

— Мислиш ли, че ще можеш да го оправиш, док? — попита Фред.

— Човек може да се надява — отвърна благочестиво Дег.

Те влязоха в слабо осветената колиба-лечебница. Раненият туземец бе положен внимателно върху купчина трева и танцьорите започнаха да играят пред него. Дег запя тържествена молитва.

— Това никога не би могло да помогне — каза професор Карвър на Фред, загледан в изпълнението на ритуала със заинтересувания поглед на човек, наблюдаващ работата на крачещ ескаватор. — Твърде късно е за лечение с молитви. Чуй дишането му. Слабо е, нали?

— Съвсем — съгласи се Фред.

Дег приключи молитвата и се наведе над ранения ловец. Дишането на човека бе слабо. То се забави, заколеба…

— Време е! — извика лечителят. Той измъкна малка дървена кратунка от торбата си, отпуши я и я поднесе към устните на умиращия. Ловецът отпи. И после…

Карвър примигна, а Фред се ухили триумфално. Дишането на ловеца се успокои и стана равномерно. Докато гледаха, огромната рана се превърна в белег, после в розова ивица, а след това в почти невидима белезникава черта.

Ловецът седна, почеса се по главата, ухили се глупаво и поиска нещо за пиене. За предпочитане алкохолно.

Дег обяви началото на тържеството.

Карвър и Фред се отдалечиха към края на джунглата, за да се посъветват. Професорът вървеше като насън. Дебелата му долна устна бе издадена напред и той от време на време поклащаше глава.

— Е, какво ще кажете? — попита Фред.

— Не може да бъде — замаяно произнесе Карвър. — Никое вещество в природата не може да извърши подобно нещо. А ти си го видял същото и снощи. Така ли?

Вы читаете Метачът на Лорей
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату