Робърт Шекли
Мат на втори ход
Играчите се срещнаха при огромната безвременна шахматна дъска на вселената. Блестящите точки, които представляваха фигурите, плуваха из съответните полета. При това разположение в началото, още преди да бъде направен първият ход, резултатът на играта бе ясен.
И двамата играчи го виждаха и знаеха кой е спечелил. Но продължаваха да играят.
Защото играта трябваше да се състои.
— Нилсън!
Лейтенант Нилсън седеше пред таблото за командване на оръжията с идилична усмивка върху лицето си. Не вдигна глава.
— Нилсън!
Сега лейтенантът си гледаше пръстите с израз на объркано дете.
— Нилсън! Ела на себе си! — Генерал Бранч се надвеси строго над него. — Чуваш ли ме, лейтенант?
Нилсън тъпо поклати глава. Отново се загледа в пръстите си, а после погледът му попадна върху бляскавия боен ред от бутони върху таблото за командване на оръжията.
— Красиво — каза той.
Генерал Бранч пристъпи напред в каютата, сграбчи Нилсън за раменете и го разтърси.
— Красиви нещица — произнесе Нилсън и посочи таблото. Усмихна се на Бранч.
Маргрейвс, заместник-командирът, промуши глава през процепа на вратата. Той още носеше лентите на старши командир върху ръкава си, тъй като бе повишен в чин полковник само преди три дни.
— Ед — каза той. — Представителят на президента е тук. Тайно посещение.
— Чакай малко — отвърна Бранч. — Искам да приключа с тази инспекция. — Той се усмихна тъжно. Когато обикаляш, за да провериш колко още нормални бойци са ти останали, самата проверка е нещо ужасно.
— Чуваш ли ме, лейтенант?
— Десет хиляди кораба — заговори Нилсън. — Десет хиляди кораба… Всичките отидоха!
— Съжалявам — каза Бранч. Той се наведе и го зашлеви през лицето.
Лейтенант Нилсън се разплака.
— Хей, Ед, какво ще правим с представителя?
Дъхът на полковник Маргрейвс отблизо ухаеше здравата на уиски, но Бранч не му направи забележка. Ако ти е останал само един добър офицер, няма да тръгнеш да го тормозиш, независимо какво е направил. Освен това Бранч одобряваше уискито. То бе хубаво средство за отпускане на нервите при настоящите обстоятелства. „Може би даже по-добро от собственото ми“, помисли той и погледна издрасканите кокалчета на ръцете си.
— Сега ще дойда. Нилсън, разбираш ли какво ти говоря?
— Да, сър — отговори лейтенантът с хлипане. — Вече съм добре, сър.
— Хубаво — каза Бранч. — Можеш ли да останеш на поста си?
— Още малко — каза Нилсън. — Но не съм наред, сър. Чувствам го.
— Знам — съгласи се Бранч. — Ти си заслужил почивка. Но си единственият офицер по въоръжението, който ми е останал от тази страна на кораба. Останалите са в стационара.
— Ще се опитам, сър — каза Нилсън и отново погледна таблото за командване на оръжията. — Но понякога чувам гласове. Нищо не мога да ви обещая.
— Ед — започна отново Маргрейвс. — Този представител…
— Идвам. Добро момче си ти, Нилсън.
Лейтенантът не вдигна поглед, когато Бранч и Маргрейвс излязоха.
— Заведох го на мостика — каза Маргрейвс, залитайки леко наляво, докато вървеше. — Предложих му питие, но той отказа.
— Добре — каза Бранч.
— Пълен е с въпроси — продължи Маргрейвс и се изсмя леко. — Той е един от онези съвестни, загорели мъже от Външно министерство, които искат да спечелят войната за пет минути. Много приятелски настроен младеж. Искаше да знае какво мисля аз лично по въпроса за едногодишното маневриране на флотата ни в космоса, без да бъдат предприети никакви бойни действия.
— И ти какво му каза?
— Че чакаме изпращането на енергийните оръдия — каза Маргрейвс. — Мисля, че почти ми повярва. После започна да говори за логистиката.
— Хммм — изръмжа Бранч. Кой знае какво бе казал полупияният Маргрейвс на представителя. Не че имаше някакво значение. И без това отдавна трябваше да има официално запитване по отношение на развитието на войната.
— Ще те оставя тук — каза Маргрейвс. — Имам да довърша една работа.
— Добре — отвърна Бранч. Нямаше какво друго да каже. Знаеше, че недовършената работа на Маргрейвс се отнасяше до някоя бутилка.
Той се запъти сам към мостика.
Представителят на президента гледаше към огромния екран, където се виждаше разположението на армадите. Той покриваше една цяла стена и по него блестяха бавно движещи се в определен ред точки. Хилядите зелени точици вляво представляваха флотата на Земята, отделена с черна бездна от оранжевите на врага. Докато наблюдаваше, триизмерното изображение на фронта леко се измени. Армиите от точки се събираха, преместваха, отдръпваха, напредваха, движейки се с хипнотично бавна скорост.
Но черната бездна си оставаше между тях. Генерал Бранч бе наблюдавал тази картина повече от година. Според него този екран беше излишен лукс. От него не можеше да се разбере какво всъщност става на фронта. Единствени компютрите за изчисляване на вероятностно възможните конфигурации — КВК — знаеха какво става, но на тях екранът не им беше необходим.
— Как сте, генерал Бранч? — поздрави представителят на президента и се приближи с протегната за поздрав ръка. — Казвам се Ричард Елснър.
Бранч отвърна на ръкостискането, забелязвайки, че описанието, направено от Маргрейвс, е доста точно. Представителят бе на не повече от тридесет години. Тенът му изглеждаше странен, след като повече от година човек е гледал само бледи лица.
— Акредитивните ми писма — каза Елснър и подаде на Бранч тънка папка. Генералът я прегледа. Забеляза, че Елснър е оторизиран като говорител на президента по космическите въпроси. Доста висока чест за толкова млад човек.
— Как стоят нещата на Земята? — попита Бранч, просто за да каже нещо. Той настани Елснър на един стол и седна на друг.
— Сложно — отговори Елснър. — На планетата вече не останаха радиоактивни вещества. Всичко сме изпратили тук, за да може флотата ви да действа. Да не говорим за невероятните средства, които отиват за доставянето на храна, кислород, резервни части и останалото оборудване, необходимо да поддържаме в добро състояние толкова голяма флота.
— Знам — промърмори Бранч с безизразно лице.
— Бих искал да започна направо с въпросите, които предизвикват недоволството на президента — каза Елснър и се усмихна извинително. — За да ги прехвърля върху вашите плещи.
— Хайде — съгласи се Бранч.
— Тогава да започнем — Елснър извади от джоба си бележник. — Флотата ви се намира в космоса от единадесет месеца и седем дни. Така ли е?
— Да.
— През това време е имало леки сражения, но всъщност до битки не се е стигало. Вие и командирът на вражеската флота явно сте се задоволявали само да се лаете като недоволни кучета.
— Аз не бих използвал подобна аналогия — каза Бранч, който едва прикри моментното си недоволство спрямо младия мъж. — Но продължавайте.
