диаманти на пода. Това може да стане само тук. Наоколо се търкалят какви ли не скъпоценности и само чакат някой да ги вземе. Пакстън, ние искаме да станем противно, гнусно богати.
Пакстън не слушаше. Гледаше в една точка недалеч от пътеката.
— Онова дърво току-що мръдна — каза той тихо.
Херера прихна.
— Пак чудовища, предполагам — каза той подигравателно.
— Успокой се — обади се Стелмън уморено. — Момче, аз съм мъж на средна възраст и с наднормено тегло, така че лесно се плаша. Мислиш ли, че щях да съм тук, ако имаше и най-малка опасност?
— Ето! Мръдна пак!
— Проучихме планетата преди три месеца — продължи Стелмън. — Не открихме интелигентни същества, опасни животни и отровни растения, не помниш ли? Само гори, планини, езера, злато, реки, диаманти и смарагди. Ако имаше нещо друго, смяташ ли, че досега нямаше да ни нападне?
— Казвам ви! Видях го, че помръдна — не престана да упорства Пакстън.
Херера стана.
— Това дърво ли?
— Да. Виж, дори не прилича на другите. Кората му е различна.
С едно-единствено ловко движение Херера измъкна бластер модел 2 от кобура си и изстреля три заряда по дървото. То, заедно с всички храсталаци в диаметър десет метра, избухна в пламъци.
— Вече няма страшно — каза Херера и прибра оръжието.
Пакстън потри челюстта си.
— Чух че изпищя, когато стреля.
— Аха. Но вече е мъртво — успокои го Херера. — Ако още нещо помръдне, само ми кажи и ще му видя сметката на часа. А сега да потърсим още смарагди, какво ще кажете?
Пакстън и Стелмън вдигнаха раниците си и тръгнаха нагоре след Херера.
— Не си поплюва, а? — каза Стелмън усмихнато.
Дрог постепенно се съвзе. Огненото оръжие на мираша го бе сварило маскиран, почти напълно беззащитен. Все още не можеше да си обясни как стана така — никаква миризма за прогонване на противника, никакво ръмжене и пръхтене, никакво предупреждение. Мирашът бе атакувал внезапно, слепешката, без да изчака, за да види дали пред себе си има враг или приятел.
Най-накрая Дрог разбра каква е природата на звяра, срещу който бе тръгнал.
Изчака докато затихне тропотът от копитата на трите мираша и въпреки болката се опита да подаде навън визуален рецептор. Не успя. За миг го обзе паника. Ако централната му нерва система се окажеше увредена — край.
Опита още веднъж. Този път, когато се размърда, един камък падна от тялото му и той напрегна сили, за да се реконструира.
Сканира набързо вътрешностите си и въздъхна облекчено. Беше се разминал на косъм. Само миг преди изстрела инстинктивно бе успял да се върне в нормалното си състояние и това бе спасило живота му.
Опита се да измисли друг подход, но ужасът от това внезапно, жестоко и необмислено нападение бе прогонил всички ловни умения от ума му. Откри, че няма абсолютно никакво желание да се срещне с жестокия мираш още веднъж.
Ами ако се върне без глупавата кожа? Би могъл да каже на Водача на патрула, че мирашите са били женски и следователно не са разрешени за лов. Думата на един млад съгледвач винаги се уважаваше, така че никой нямаше да се усъмни или пък да тръгне да проверява.
Не, това нямаше да стане. Как изобщо можа да си го помисли?
Е, каза си мрачно, бих могъл да напусна патрула, да престана да съм съгледвач и да сложа край на цялата нелепост — лагерните огньове, песните, игрите, приятелството…
Не, и това няма да стане, каза си Дрог твърдо и се мобилизира вътрешно. Държеше се сякаш тези животни бяха противник, който можеше да се мери с него. Та те дори не бяха интелигентни! Никое същество без пипала досега не беше развило истински интелект. Така гласеше законът на Етлиб, а още не бяха регистрирани никакви негови изключения.
В битките между интелекта и инстинктивната хитрост, интелектът винаги побеждаваше. Нямаше как да е иначе. Сега му оставаше да разбере как точно става това.
Дрог отново започна да следи мирашите по миризмата. Какво оръжие от колониални времена да използва? Малка атомна бомба? Не. Тя сто процента би унищожила кожата им.
Изведнъж спря и се засмя. Когато се замислиш сериозно, всичко се оказва много просто. Защо му беше да влиза в опасен пряк контакт с мирашите? Беше дошло времето да използва ума си, познанията си за животинската психика, за примамките и капаните.
Вместо да ги следи, трябваше да отиде в леговището им.
Там щеше да им подготви капан.
Временният им лагер беше в една пещера и когато стигнаха там, слънцето вече залязваше. Всяка пукнатина в издигащата се нагоре скала хвърляше ясно очертана сянка. Корабът им се намираше на пет мили по-надолу, в долината, а металният му корпус блестеше в червеникаво и сребърно. В раниците им имаше по десетина смарагда — малки, но с чудесен цвят. По това време на деня Пакстън обикновено си мислеше за едно градче в Охайо, за кафене, за момиче с руси коси. Херера се усмихваше, защото предвкусваше как ще похарчи милион долара, преди да се заеме със сериозната работа в ранчото си. Стелмън вече разсъждаваше над доктората си, който щеше да бъде върху извънземните минерални залежи.
Чувстваха се спокойни, в добро настроение. Пакстън напълно се бе излекувал от нервния си пристъп и сега му се искаше наистина да се появи някакво чудовище — за предпочитане зелено — което да преследва красива, оскъдно облечена жена.
— Отново у дома — каза Стелмън, докато приближаваха входа на пещерата. — Искате ли говежда яхния? — Беше негов ред да готви.
— С лук — обади се Пакстън и понечи да влезе, но отскочи назад като ужилен. — Какво е това?
На метър от входа на пещерата бяха оставени тава с телешко печено, още горещо, четири големи диаманта и бутилка уиски.
— Това е странно — отбеляза Стелмън. — И донякъде изнервящо.
Пакстън приклекна, за да разгледа един от диамантите. Херера го дръпна назад.
— Може да е капан.
— Не се виждат никакви корди или проводници — отговори Пакстън.
Херера се вторачи в печеното, в диамантите, в бутилката уиски. Изглеждаше доста нещастен.
— Не ми вдъхва доверие — каза той.
— Тук в края на краищата може и да има някакво население. Не е изключено това да е в знак на добра воля.
— Разбира се — изсумтя Херера подигравателно. — Някой е изпратил делегация до Земята, за да донесе бутилка Олд Спайс, специално заради нас.
— Какво ще правим? — попита Пакстън.
— Ще стоим настрана — отвърна Херера. — Дръпни се.
Той откъсна дълъг клон от близкото дърво и побутна диамантите боязливо.
— Нищо не стана — отбеляза Пакстън.
Дългата трева, в която беше стъпил Херера, изведнъж се обви здраво около глезените му. Почвата около него се напука, от нея се откъсна съвсем правилен кръг, около пет метра в диаметър, и започна да се издига нагоре. Херера опита да скочи долу, но тревата се беше вкопчила в краката му с хиляди зелени пипалца.
— Чакай! — извика Пакстън идиотски, втурна се напред и улови периферията на диска. Той се наклони силно, спря за момент, после пак се заиздига. По това време Херера вече беше извадил ножа си и режеше трескаво тревата около глезените си. Стелмън излезе от вцепенението, в което изпадна когато видя Пакстън да се носи на нивото на главата му, и също се спусна към диска, като забави изкачването му още малко.
