— Херера?
— Какво има?
— Сигурен ли си, че се движим в правилна посока?
— Да. Преди да се спусне мъглата, я засякох с компаса.
— Ами ако са го повредили?
— Не си го и помисляй.
Продължиха да крачат внимателно по осеяната с камънаци пръст.
— Мисля, че виждам кораба — каза Пакстън.
— Не, рано е — обади се Херера.
Стелмън се спъна в един камък, изпусна бластера си, вдигна го отново и протегна ръка, за да напипа рамото на Херера. Улови го и продължи напред.
— Струва ми се, че почти стигнахме — каза Херера.
— Надявам се да е така — отвърна Пакстън. — Писна ми вече.
— Мислиш ли, че снощната ти приятелка те чака при кораба?
— Престани да ми натякваш.
— Добре — каза Херера. — Ей, Стелмън, хвани се за рамото ми. Няма смисъл да се пръскаме в сто посоки.
— Хванал съм се — отговори Стелмън.
— Не си.
— Казвам ти, че съм.
— Мога да преценя, кога някой ме държи за рамото, нали?
— Пакстън, твоето рамо ли съм хванал?
— Не.
— Това е лошо — отбеляза Стелмън много бавно. — Това наистина е много лошо.
— Защо?
— Защото съм сигурен, че държа
Херера изкрещя:
— Лягай долу! Веднага! Ще стрелям!
Но беше твърде късно. Във въздуха се бе появила сладникавокисела миризма. Стелмън и Пакстън я вдъхнаха и паднаха като подкосени. Херера хукна напред слепешката, като се опитваше да не диша. Препъна се в един камък, падна, опита се да стане и…
Всичка притъмня.
Мъглата изведнъж се разнесе. Дрог стоеше сам, победоносно усмихнат. Той извади дълъг нож за дране и се наведе над най-близкия мираш.
Космическият кораб се носеше към Земята със скорост, от която двигателят всеки момент можеше да пламне. Херера, приведен над пулта, най-накрая възвърна самообладанието си и я намали до нормалната. Загорялото му лице все още беше пепеляво на цвят, а ръцете му трепереха.
Стелмън излезе уморено от спалната каюта и се отпусна уморено в стола на помощник-пилота.
— Как е Пакстън? — попита Херера.
— Дадох му приспивателно — отговори Стелмън. — Ще се оправи.
— Свястно момче е — отбеляза Херера.
— От шока е. Когато се свести, ще го накарам да брои диаманти. Броенето на диаманти е най-добрата терапия.
Херера се засмя, а лицето му възвърна нормалния си цвят.
— И аз не бих се отказал от броенето на диаманти, след като всичко приключи толкова добре — каза той и продълговатото му лице стана сериозно. — Само че се чудя… на кого би могло да му хрумне!? Умът не ми го побира.
Празненството на съгледвачите беше величествен спектакъл. Патрул 22, Реещият се сокол, изпълни кратка пантомима, с която изобрази покоряването на планетата Ебонай. Храбрите бизони, патрул 31, бяха облечени изцяло като пионери.
Начело на патрул 19, Връхлитащият мираш, стоеше Дрог, съгледвач първи клас, удостоен с блестяща значка за заслуги. Той носеше флага на патрула — тази чест също се оказваше само по достойнство — и, когато го видяха, всички нададоха възторжени възгласи.
На пръта се развяваше коравата гладка кожа на възрастен мираш — с циповете, тръбичките, измерителните прибори и кобурите, които весело проблясваха на слънчевите лъчи.
Информация за текста
© 1955 Робърт Шекли
© 1996 Владимир Германов, превод от английски
Robert Sheckley
Hunting Problem, 1955
Сканиране, разпознаване и редакция: Mandor, 2008
Издание:
„Мириам“ ЕООД, София, 1996
ISBN: 954-584-186-9
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/8954]
Последна редакция: 2008-08-26 15:30:00
