Робърт Шекли
Ловен проблем
Това беше последният преглед на личния състав преди Всеобщото Отлитане на Разузнавачите и на него присъстваха всички патрули. Патрул 22 — „Реещият се сокол“ — имаше за задача да направи лагер на подгизналата поляна и да организира постоянно наблюдение. Патрул 31 — „Бягащият бизон“ — извършваше маневри около малкото поточе. „Бизоните“ се опитваха да приемат течности и се заливаха от смях заради непривичните усещания.
А патрул 19 — „Атакуващият мираш“ — чакаше разузнавача Дрог, който както винаги закъсняваше.
Дрог падна като камък от височина три километра, в последния момент прие твърда форма и забързано влезе в строя.
— Здравейте — каза той. — Моля да ме извините. Изобщо си нямах представа колко е часът…
Командирът на патрула му хвърли гневен поглед.
— Пак ли забрави устава, Дрог?
— Виноват, сър! — отговори той и набързо създаде забравената си щипка.
Разузнавачите се разсмяха. Дрог се смути и лицето му веднага доби оранжев цвят. Ех, ако можеше да стане невидим! Но точно сега бе просто изключено.
— Ще открия прегледа с Клетвата на Разузнавача — започна командирът и се изкашля. — Ние, младите Разузнавачи от планетата Елбони, тържествено обещаваме да съхраним навиците, уменията и достойнствата на нашите предци-пионери. За тази цел, ние приемаме формата, която от рождение е дадена на нашите прадеди, покорителите на девствените дебри на Елбони. Изпълнени сме с решимост…
Разузнавачът Дрог настрои слуховите си рецептори така, че да чува по-добре тихия глас на командира. Клетвата на Разузнавача винаги го караше да настръхва. Трудно му беше да си представи, че неговите пра-пра-родители са били приковани за повърхността на планетата. Сега елбонийците обитаваха въздушното пространство на височина десет километра, като придаваха на тялото си минимален обем и се хранеха с космическа радиация. Можеха да възприемат живота с цялата му прелест. На повърхността се спускаха само от сантиментални подбуди или във връзка с ритуалите. Ерата на Пионерите беше безвъзвратно отминала. Новата история започваше с Ерата на Субмолекулярната Модулация, след което идваше сегашната Ера — на Непосредствения Контрол.
— … и честно — продължаваше командирът. — И се задължаваме като тях да пием течности, да поглъщаме твърда храна и да се усъвършенстваме в използването на техните сечива и прийоми.
Тържествената част завърши и младежите се разпръснаха из равнината. Командирът на патрула се приближи към Дрог и каза:
— Това е последният преглед преди отлитането.
— Знам.
— В патрулния отряд „Атакуващият мираш“ ти си единственият разузнавач от клас „В“. Останалите отдавна получиха клас „А“ и поне званието Младши Пионер. Не се ли срамуваш от това?
Дрог се наежи:
— Не съм виновен аз! Вярно е, че не мога да издържа изпитите по плуване и правене на бомби, но това просто не ми се удава! Несправедливо е да поставяте въпроса по този начин! Дори сред първите пионери е имало тесни специалисти. Никой не е трябвало…
— Ти какво умееш? — прекъсна го командирът.
— Владея горското и планинското дело, проследяването и лова — веднага се отзова Дрог.
— Добре — каза командирът. — Как се казва нашият патрул?
— „Атакуващият мираш“.
— Какво е това мираш?
— Огромен свиреп звяр — бързо отговори Дрог. — Някога ги е имало навсякъде по Елбони и предците ни са се сражавали с тях не на живот, а на смърт. Сега са изчезнали.
— Не съвсем — възрази командирът. — Един разузнавач е изследвал горите на петстотин километра северно оттук и е открил три мираша в квадрата с координати Y-233 — Z-482. Всички са самци, следователно ловът им е разрешен. Искам ти, Дрог, да ги проследиш и да се приближиш до тях, като използваш познанията си по горско и планинско дело. После, единствено чрез методите и сечивата на пионерите, трябва да се сдобиеш с кожата на един от мирашите и да я донесеш тук. Е, ще се справиш ли?
— Сигурен съм, сър!
— Тръгвай веднага! — заповяда командирът. — Ще закрепим кожата към нашето знаме и непременно ще заслужим похвала при отлитането.
— Тъй вярно, сър!
Дрог набързо си събра нещата, напълни един мех с течност, опакова твърдата храна и потегли.
След няколко минути вече левитираше към квадрат Y-233 — Z-482. Под него се простираше дива, романтична местност — нащърбени скали и ниски дървета, покрити с гъсти храсти, долини и заснежени горски върхове. Дрог се огледа страхливо.
Не каза самата истина, когато отговаряше на командира. Проблемът се състоеше в това, че той нямаше необходимия опит нито в горското дело, нито в преследването и лова. Честно казано, не беше опитен в нищо. Обичаше да се рее на височина два-три километра и да мечтае. Ами ако не успее да открие мирашите? Ако те го открият първи?
Не, това не може да бъде! В най-лошия случай ще успее да жестибулира. Никой нямаше да разбере.
След миг долови слаб мирис на мираш. Забеляза някакво движение на двадесетина метра от себе си, до една странна скала, приличаща на буквата „Т“.
Нима всичко ще мине толкова просто и гладко? Какво пък, идеално! Дрог взе необходимите мерки за маскировка и тихичко се придвижи напред.
Слънцето припичаше непоносимо. Горската пътека ставаше все по-стръмна. Пакстън плуваше в пот, въпреки топлозащитния костюм. Освен това му беше писнало да бъде доброто момченце.
— Кога най-после ще отлетим? — не издържа той.
Херера добродушно го потупа по рамото.
— Не искаш ли да забогатееш?
— Вече сме богати — възрази Пакстън.
— Не чак толкова — каза Херера и на продълговатото му, смугло и брадясало лице блесна усмивка.
Приближи се Стелман, пъхтейки под тежестта на анализаторите. Внимателно постави апаратурата на пътеката и седна до нея.
— Какво ще кажете да поотдъхнем?
— Защо не? — отзова се Херера. — Имаме достатъчно време.
Той също седна, като се облегна на една Т-образна скала.
Стелман разпали лулата си, а Херера отвори ципа и извади от джоба на ризата си една цигара. Пакстън ги наблюдава известно време.
— И така, кога ще отлетим от тази планета? — отново попита той. — Или ще се заселваме тук завинаги?
Херера само се усмихна, после щракна със запалката и си запали цигарата.
— Ще ми отговори ли някой? — развика се Пакстън.
— Успокой се! Ти представляваш малцинство — мъдро каза Стелман. — В това начинание участваме като трима равноправни партньори.
— Обаче парите са мои! — заяви Пакстън.
— Разбира се. Затова те взехме. Херера има опит при работа в горски условия. Аз съм много добре подготвен теоретически, освен това единствен притежавам диплома за пилот. А ти даде парите.
— Корабът вече е фрашкан с плячка! — не се предаваше Пакстън. — Всички трюмове са препълнени. Крайно време е да отидем на някоя по-цивилизована планета и да си живеем живота.
— Ние с Херера нямаме твоите аристократични наклонности — с преувеличено търпение обясни
