Робърт Шекли
Чудовищата
Кордовир и Хум стояха на скалистия планински връх и наблюдаваха как се случва новото. И двамата се чувстваха доста добре в тази връзка. Това несъмнено беше най-новото нещо, което се случваше от доста време.
— Между другото, слънчевите лъчи се отразяват от него и то блести — отбеляза Хум. — От метал е, бих казал.
— Съгласен съм — отвърна Кордовир. — Но какво го крепи във въздуха?
Двамата се вгледаха съсредоточено в долината, където се случваше новото. Над земята висеше продълговат обект. От единия му край излизаше субстанция, напомняща огън.
— Крепи се върху огъня — каза Хум. — Това би трябвало да е очевидно дори и за твоите старчески очи.
Кордовир се надигна още по-високо върху дебелата си опашка, за да погледне по-добре. Обектът докосна земята и огънят изчезна.
— Дали да слезем, за да го видим по-хубаво? — попита Хум.
— Добре, мисля, че имаме време… Чакай! Какъв ден сме днес?
Хум пресметна наум, после отговори.
— Петият ден на Лугат.
— Проклятие! — възкликна Кордовир. — Трябва да се прибера у дома, за да убия жена си.
— До залез има още няколко часа — отбеляза Хум. — Мисля, че имаш време и за двете.
Кордовир не беше много сигурен.
— Не искам да закъснявам.
— Добре тогава. Знаеш колко съм бърз — успокои го Хум. — Ако стане късно, ще се върна преди теб и ще я убия аз. Какво ще кажеш?
— Ти си добър приятел — благодари Кордовир на по-младия мъж и двамата запълзяха надолу по планинския склон.
Спряха пред металния обект и се изправиха на опашки.
— Доста по-голямо е, отколкото мислех — отбеляза Кордовир и го измери с око. Прецени, че е малко по-дълъг от селото им и почти наполовина дебел. Пропълзяха веднъж в кръг около него и забелязаха, че металът е обработван, вероятно от човешки пипала.
По-малкото слънце в далечината вече бе залязло.
— Струва ми се, че е време да се връщаме — каза Кордовир, когато забеляза, че светлината намаля.
— За мен времето е напълно достатъчно — отвърна Хум и раздвижи мускулите си добродушно.
— Да, но човек все пак предпочита сам да убие жена си.
— Както искаш. — Двамата се отправиха към селото с бързо темпо.
У дома жената на Кордовир привършваше вечерята. Както изискваше етикета, тя седеше с гръб към вратата. Кордовир я уби с един-единствен рязък удар с опашка, изтегли трупа й навън и седна да се нахрани.
След вечерята и медитацията, отиде на Събранието. Хум, с нетърпението на младите, вече бе там и разказваше за металния обект. Може би е пропуснал вечерята, помисли си Кордовир неодобрително.
След като младежът свърши, Кордовир добави собствените си наблюдения. Единственото, което всъщност добави, беше една идея: Че металният обект може би съдържа интелигентни същества.
— Кое те кара да мислиш така? — попита Мишил, друг старейшина.
— Фактът, че когато обектът се спускаше, отдолу излизаше огън — отговори Кордовир. — Също така и фактът, че огънят изчезна, когато обектът кацна на повърхността. Твърдя, че го е угасило някакво същество.
— Не е задължително — възрази Мишил.
Мъжете обсъждаха темата до късно през нощта, после закриха Събранието, погребаха убитите жени и се разотидоха по домовете си.
Докато лежеше в тъмнината, Кордовир си даде сметка, че все още не е наясно с отношението си към новото нещо. Ако наистина съдържаше интелигентни същества, щяха ли те да са морални? Имаха ли чувство за добро и зло? Усъмни се и заспа.
На следващата сутрин всички мъже от селото отидоха при металния обект. Това бе правилно, защото функцията на мъжете беше да проверяват всички нови неща и да ограничават разрастването на женското население. Образуваха кръг около обекта и започнаха да се чудят какво ли има вътре.
— Струва ми се, че има човешки същества — отбеляза Есктел, по-големият брат на Хум. Кордовир разклати цялото си тяло в знак на несъгласие.
— По-вероятно е да са чудовища — каза той. — Ако вземеш предвид…
— Не е задължително — прекъсна го Есктел. — Помисли си за логиката на нашето физическо развитие. Едно-единствено фокусиращо око…
— Но във великото Вън може би съществуват много непознати раси, повечето от тях нечовешки. В безкрайността…
— Все пак — прекъсна го отново Есктел, — логиката на нашето…
— Както казах — продължи Кордовир, — шансът да приличат на нас е безкрайно малък. Превозното им средство например… Ние бихме ли построили…
— Но от чисто логическа гледна точка — възрази Есктел, — можеш да съдиш, че…
Това беше третото прекъсване. С едно рязко движение на опашката Кордовир запрати Есктел към металния обект. Той се свлече на земята мъртъв.
— Често съм си мислел, че брат ми е досадник — отбеляза Хум. — За какво говореше?
Но Кордовир не успя да продължи. Парче метал от обшивката на обекта се раздвижи, вдигна се нагоре със скърцане и се появи същество.
Кордовир веднага разбра, че е бил прав. Нещото, което изпълзя навън, имаше две опашки. Цялото бе покрито с нещо, което отчасти беше метал, отчасти кожа. А какъв цвят беше само! Кордовир потрепери.
Нещото имаше цвят на мокра, одрана плът.
Всички селяни се отдръпнаха назад, за да видят какво ще направи нещото. В началото не направи нищо. Стоеше на металната повърхност и облият му най-горен край се завъртя на едната и на другата страна. Нямаше никакви други движения на тялото, които да придадат някакво значение на жеста. Най- накрая нещото вдигна двете си пипала и издаде звуци.
— Мислиш ли, че се опитва да каже нещо? — попита Тихо Мишил.
На дупката в метала се появиха още три същества, които носеха в пипалата си метални пръчки. Размениха помежду си звуци.
— Те определено не са хора — каза Кордовир твърдо. — Следващият въпрос е дали са морални същества.
Едно от нещата се плъзна надолу по металната стена и се изправи на земята. Останалите насочиха металните си пръчки надолу. Всичко това приличаше на някаква религиозна церемония.
— Възможно ли е нещо толкова ужасно да е морално? — попита Кордовир и кожата му потрепери от отвращение. Отблизо съществата бяха по-противни, отколкото изобщо би могъл да сънува. Кръглото нещо в горния край на телата им може и да е глава, реши той, макар че не приличаше на никоя глава, която някога бе виждал. А в средната част на тази глава! Вместо гладката, издаваща характера повърхност, имаше повдигнат ръб. От двете му страни се виждаха две кръгли вдлъбнатини, в които пък имаше подутини. А в долната част на главата — ако това изобщо беше глава — имаше бледочервеникав разрез. Кордовир предположи, че това може да мине за уста, но ако напрегнеш въображението си.
Имаше и други особености. Тези същества бяха конструирани по начин, който издаваше наличието на