кости! Движенията на крайниците им не бяха гладките и плавни движения на човешките същества. По-скоро приличаха на чупене на клони на дървета.
— Боже мой, Ти горе на небето! — възкликна Гилриг, мъж на средна възраст. — Трябва да ги убием, за да ги отървем от нещастията им!
Другите мъже изглежда приемаха нещата по същия начин, защото жителите на селото пристъпиха напред.
— Чакайте! — извика един от младежите. — Нека покомуникираме с тях, ако това е възможно! Не е изключено и да са морални същества. Вън е голямо и всичко е възможно, не забравяйте!
Кордовир беше за незабавно унищожаване, но съселяните му започнаха да обсъждат въпроса помежду си. Хум, с присъщата си самонадеяност, се приближи до стъпилото на земята нещо.
— Здрасти — каза той.
Нещото отговори нещо.
— Не разбирам — отбеляза Хум и пропълзя назад. Съществото размаха начупените си пипала — ако това бяха пипала — и посочи към едното от двете слънца. Издаде звук.
— Аха, топло е, нали? — възкликна Хум весело.
Съществото посочи към земята и издаде друг звук.
— Съгласен съм — каза Хум. — Грозен си като самия грях.
След малко селяните огладняха и запълзяха назад към селото си. Хум остана и се заслуша в звуците, които издаваха съществата. Кордовир го чакаше.
— Знаеш ли — заговори младежът на Кордовир, когато си тръгнаха, — мисля, че искат да научат езика ни. Или ние да научим техния.
— Не го прави — възрази Кордовир, защото съзря неясните очертания на едно голямо зло.
— Мисля, че ще го направя — промърмори Хум. Двамата заедно се изкачиха по скалите към селото.
Същия следобед Кордовир отиде до кошарата за резервни жени и поиска официално от една девойка да владее къщата му за двайсет и пет дни. Естествено, тя прие с радост.
На връщане Кордовир срещна Хум, който също бе тръгнал към кошарата.
— Току-що убих жена си — обясни младежът. Беше излишно да го казва, защото поради каква друга причина би се отправил към резервните жени?
— Утре ще ходиш ли пак при съществата? — попита го Кордовир.
— Може би — отвърна Хум. — Ако не се появи нищо ново.
— Важното е да разберем дали са морални, или са чудовища.
— Така е — съгласи се Хум и запълзя по пътя си.
Същата вечер, след храненето, пак се състоя Събрание. Всички селяни се съгласиха, че нещата не са човешки същества. Кордовир твърдеше упорито, че самият им външен вид премахвал всякаква възможност за това. Нищо толкова зловещо не би могло да притежава морални принципи, чувство за добро и зло и, най-вече, понятие за истината.
Младите мъже не се съгласиха, вероятно поради факта, че напоследък не бе имало нови неща. Те изтъкнаха, че металният обект сигурно е бил изработен от интелигентни същества, че интелигентността, според аксиомата, означава способност за диференциране. Диференцирането е между добро и зло.
Спорът беше възхитително хубав. Олголел се противопостави на Араст, за което той го уби. Маврт, в необичаен за такова кротко същество пристъп на гняв, уби тримата братя Холиан и самият той бе убит от Хум, който пък бе станал дребнав. Чуваше се, че дори и резервните жени спорят по въпроса в кошарата си, в ъгъла на селото.
Уморени и щастливи, селяните отидоха да си легнат.
През следващите няколко седмици споровете не престанаха. Все пак, животът си течеше до голяма степен както обикновено. Жените излизаха сутрин, събираха храна, приготвяха я, снасяха яйца. Яйцата се отнасяха при резервните жени, за да ги мътят. Както обикновено, на всеки осем жени се раждаше по един мъж. На двайсет и петия ден от всеки брак или дори по-рано, всеки мъж убиваше жена си и отиваше да си вземе друга.
Мъжете често ходеха до кораба, за да слушат как Хум учи езика. След време, когато се отегчиха, продължиха да скитат из планините и горите, за да търсят нови неща както обикновено.
Чужденците не се отдалечаваха от кораба си, освен когато Хум беше с тях.
Двайсет и четири дни след пристигането на нечовеците, Хум обяви, че може да комуникира с тях по някакъв начин.
— Казват, че идват от много далеч — обяви той пред съселяните си една вечер. — Твърдят, че са от два пола, като нас, и че са човеци, като нас. Казаха ми, че имало причини да изглеждат така, но това не го разбрах много добре.
— Ако приемем, че са човеци — отбеляза Мишил, — всичко, което кажат, ще бъде вярно.
Останалите поклатиха глави в знак на съгласие.
— Казаха, че не биха искали да смущават живота ни, но щяло да им е много интересно да го наблюдават. Искат да дойдат в селото, за да го разгледат.
— Не виждам защо не — заяви един от по-младите мъже.
— Не! — възкликна Кордовир. — Давате път на злото! Тези чудовища са коварни! Убеден съм, че са способни да… да не казват истината! — Другите старейшини се съгласиха, но когато настояха Кордовир да подкрепи злостното си обвинение с доказателства, той не успя.
— В края на краищата — заяви Сил, — това че приличат на чудовища не ти дава право да твърдиш, че мислят като чудовища.
— Дава ми — възрази Кордовир, но всички гласуваха против него.
Хум продължи:
— Предложиха ми… или на всички нас, не съм сигурен… разни метални предмети, които според тях можели да вършат най-различни неща. Не обърнах внимание на това нарушаване на етикета, защото те не са запознати с него.
Кордовир кимна. Младежът започваше да пораства. Започваше да показва, най-после, че е придобил някакво възпитание.
— Искат да дойдат в селото утре.
— Не! — извика Кордовир, но гласовете на мнозинството бяха против него.
— А, между другото — добави Хум, когато Събранието започна да се разотива, — те са довели със себе си няколко жени. Онези, чиито усти са много червени, те са жените. Би било интересно да видим как мъжете им ги убиват. Утре е двайсет и петият ден от пристигането им.
На следващия ден нещата дойдоха до селото, като изпълзяха нагоре по скалите бавно и мъчително. Селяните успяха да забележат колко несигурни са крайниците им и колко непохватни са движенията им.
— Никаква красота няма у тях — промърмори Кордовир. — И всички са еднакви.
В самото село чужденците се държаха съвършено неприлично. Пропълзяваха в колибите и около тях, пулеха се към кошарата с резервните жени, взираха се в селяните през разни неща — черни и блестящи.
Някъде към средата на следобеда Рантан, един от старейшините, реши, че е време да убие жена си, така че избута настрана съществата, които разглеждаха колибата му, и отне живота й с няколко удара.
Веднага две от съществата започнаха да бърборят помежду си и бързо се отдалечиха.
Едното имаше червена уста и беше жена.
— Сигурно си е спомнил, че е време да убие жена си — отбеляза Хум. Селяните зачакаха, но не се случи нищо.
— Може би — каза Рантан, — иска някой друг да я убие вместо него. Сигурно такъв е обичаят им.
Без повече приказки, той сряза женското същество с опашката си.
Мъжкото същество вдигна страхотен шум и насочи металната пръчка към Рантан. Рантан падна мъртъв.
— Това е странно — отбеляза Мишил. — Питам се дали не е признак на неодобрение?
