Робърт Шекли
Билет за Транай
През един хубав юнски ден, един слаб, съсредоточен и семпло облечен млад мъж влезе в офиса на Трансстеларната пътническа агенция. Той премина покрай крещящия плакат, който рекламираше Празника на реколтата на Марс, без дори да го погледне. Огромният фототапет на танцуващите гори от Триганиум също не привлече вниманието му, както и картината с древния ритуал на Опихус II, която съдържаше неприкрит намек. Отиде направо при бюрото на пътническия агент.
— Бих искал да стигна до Транай — каза младият мъж. Агентът затвори списанието „Необходими изобретения“, което четеше, и се намръщи.
— Транай… Транай… Това не беше ли едно от слънцата на Кент IV?
— Не — отговори младият мъж. — Транай е планета, която се върти около слънце със същото име. Искам да стигна до нея.
— Никога не съм чувал такова нещо. — Служителят извади един кратък звезден каталог и справочника „Второстепенни космически маршрути“.
— Ето — каза той най-накрая. — Човек се учи непрекъснато. Значи искате да стигнете до Транай, господин…
— Гудмън. Марвин Гудмън.
— Гудмън. Добре, господин Гудмън, ето какво… Транай е най-далечната точка в Млечния път от Земята. Никой не ходи там.
— Знам. Можете ли да уредите пътуването ми? — попита Гудмън с едва скрито вълнение.
Агентът поклати глава.
— Никакъв шанс. Дори и чартърите не пътуват толкова далече.
— Докъде можете да уредите?
Служителят му се усмихна обезоръжаващо.
— Защо ви е? Мога да ви изпратя на място, което има всичко, което и на Транай. Освен това ще е близо, ще пътувате по намалени тарифи, с прилични хотели, с екскурзии до…
— Ще пътувам до Транай — прекъсна го Гудмън мрачно.
— Няма начин да се доберете до там — обясни агентът търпеливо. — Какво очаквате да намерите на това място? Може би ще успея да ви помогна по друг начин.
— Ще ми помогнете, ако ми осигурите резервация до…
— В някакво приключение ли искате да се впуснете? — попита служителят и измери с очи неатлетичното телосложение на Гудмън. — Мога да ви предложа Африканус II. Това е свят от каменната епоха, пълен с дивашки племена, саблезъби тигри, месоядни папрати, активни вулкани, птеродактили и всичко останало. Експедициите тръгват от Ню Йорк на всеки пет дни. Най-големите опасности и пълна безопасност, комбинирани в едно. Гарантира ви се глава от динозавър, иначе ще ви върнем парите.
— Транай — каза Гудмън.
— Хъм. — Служителят изгледа замислено стиснатите му устни и решителния поглед. — Може би са ви омръзнали пуританските ограничения на Земята? Мога да ви предложа пътуване до Алмагордо III, перлата на Южния астероиден пояс. Нашата десетдневна екскурзия включва пътешествие през тайнствения Алмагордий Касба, посещение в осем нощни заведения (първото питие е за наша сметка), посещение във фабрика за девствени пояси, където можете да си купите автентичен девствен пояс, обувки, бележници и картички с феноменално намаление и посещение в две спиртоварни. В цената са включени всички разноски. Момичетата от Алмагордо са красиви, жизнерадостни и очарователно наивни. Те смятат туриста за най- висшето и желано човешко същество. Освен всичко това…
— Транай — прекъсна го Гудмън. — На какво разстояние от Транай можете да ме изпратите?
Служителят извади намръщено тесте билети.
— Можете да вземете „Кралицата на съзвездията“ до Легис II и да се прехвърлите на „Галактическо великолепие“ до Оуме. Оттам ще трябва да вземете местния кораб, който спира на Михтанг, Инхтанг, Панканг, Лекунг и Ойстер, и ще ви остави на Тунг-Брадар IV, ако не се разбие някъде по пътя. След това можете да се качите на чартърен или товарен кораб, за да преминете Галактическия вихър, ако изобщо го преминете, до Алумсридия, откъдето ще се качите на пощенския кораб до Белисморани. Ако не се лъжа, този пощенски кораб още има редовни рейсове. Това е средата на пътя. Оттам нататък ще трябва да се справите сам.
— Добре — кимна Гудмън. — Ще подготвите формулярите ми до днес следобед?
Служителят кимна.
— Господин Гудмън — попита той изтерзано, — що за място е Транай?
Гудмън се усмихна блажено и отговори:
— Утопия.
Марвин Гудмън бе прекарал по-голямата част от живота си в Сийкърк, Ню Джърси. През последните петдесетина години градът бе във властта на един или друг политически бос, а жителите му проявяваха пълно безразличие към корупцията по високите и ниските етажи, към хазарта, към войните на бандите и алкохолизма у подрастващите. Бяха свикнали пътищата им да са изровени, електроцентралите им да се развалят непрекъснато, допотопните им къщи да тънат в разруха, докато в това време босовете живееха в истински палати с басейни и по-топли от домовете на простолюдието конюшни. Хората бяха свикнали. Гудмън обаче не можеше да се примири.
Дон Кихот по природа, той пишеше изобличаващи статии, които никой не искаше да публикува, изпращаше писма до Конгреса, които никой не четеше, агитираше за почтени кандидати, които никой не избираше, бе организирал „Дружество за усъвършенстване на обществото“, „Хора срещу бандитизма“, „Граждански съюз за честна полиция“, „Асоциация против хазарта“, „Комитет за равни трудови права на жените“ и десетки други.
От усилията му не бе излязло нищо. Хората тънеха в апатия и не даваха пет пари. Политиците му се смееха в очите, а Гудмън не можеше да търпи такова отношение. След това, за да увеличи още повече проблемите, годеницата му го заряза заради гласовит млад човек с крещящо спортно яке, който не притежаваше никакво ценно качество, освен че владееше контролния пакет на Строителната компания на Сийкърк.
Ударът беше тежък. Момичето сякаш не се интересуваше, че Строителната компания слага повече пясък в бетона и използва за обектите си нестандартно желязо. Беше му казало: „Боже мой, Марвин! И какво от това? Нещата стоят по този начин и трябва да сме реалисти!“
Гудмън нямаше намерение да бъде реалист. Веднага се запъти към Лунния бар на Еди, където — между две питиета — започна да си мисли за дървена колиба сред зеления ад на Венера.
В бара влезе висок мъж с лице като на ястреб. Гудмън веднага позна, че е космически пътешественик по вдървената му от земната гравитация походка, по бледността му, по следите от радиацията и проницателните му сиви очи.
— Транайско специално, Сам — поръча старият космически вълк на бармана.
— Веднага, капитан Савидж — кимна Сам.
— Транай? — промърмори Гудмън неволно.
— Да, Транай — отговори капитанът. — Не си ли чувал за Транай, синко?
— Не, господине — призна Гудмън.
— Е, синко — каза Савидж, — тази вечер ми се приказва с някого, така че ще ти разкажа за Транай, благословената планета, отвъд Галактическия вихър.
Очите на капитана станаха замечтани и мрачната линия на устата му се разчупи в усмивка.
— В онези дни бяхме железни мъже в стоманени кораби. Аз, Джони Кавана и Ларсен Жабата бяхме готови да полетим право за ада заради няколко тона терганиум. Аха. И бихме наели самия Велзевул за навигатор, ако се окажеше, че не ни достига екипаж. В онези дни космическият скорбут покосяваше всеки трети, а призракът на големия Дан Маклинтък витаеше по космическите трасета. Ган Кучката все още държеше „Червения петел“ на астероид 342 АА и искаше по петстотин земни долара за чаша бира. Даваха й ги, защото най-близката планета беше на десет милиарда километра. Скарбийте все още върлуваха около Звездния пояс и корабите за Проденгум трябваше да заобикалят чак през Кривата ръкавица. Можеш да си
