Вечеря набързо и реши да се обади на Джана Влей. Не искаше да прекара вечерта насаме с мислите си и изпитваше остра нужда да открие нещо простичко и приятно в тази объркана утопия. Може би тъкмо Джана щеше да му го осигури?
Домът й не беше далеч и той реши да отиде пеша.
Проблемът беше, че имаше своя собствена представа за това, каква трябва да е една утопия и му бе трудно да приспособи мисленето си към реално съществуващата. Беше си представял пасторална идилия, планета с малки тихи селца, в които хората са мъдри, добри, състрадателни и се разхождат по бели роби. Бяха му се привиждали деца, които играят на слънце, младежи, танцуващи на селския площад…
Глупости! Беше си представял някаква застинала картина, поредица стилизирани пози, а не безкрайното истинско движение на реалността. Хората не биха могли да живеят така, дори и да искаха. В противен случай нямаше да са хора.
Стигна до къщата на семейство Влей и спря отпред нерешително. В какво ли щеше да се забърка сега? На какви чужди — макар и несъмнено утопични — обичаи щеше да се натъкне?
Беше готов да си тръгне, но мисълта за самотната вечер в хотела го накара да се реши. Стисна зъби и позвъни. Отвори червенокос, невисок мъж на средна възраст.
— О, вие трябва да сте пришълецът от Тера. Джана се приготвя. Елате да се запознаете с жена ми.
Той въведе Гудмън в приятно обзаведена всекидневна и натисна един бутон на стената. Този път синкавият дим не го изненада. В крайна сметка, начинът по който транайците се отнасяха с жените си беше техен проблем.
От дима се появи хубава жена на около двайсет и осем.
— Скъпа — каза Влей, — това е господин Гудмън от Тера.
— Приятно ми е — поздрави госпожа Влей. — Мога ли да ви предложа нещо за пиене?
Гудмън кимна. Влей му посочи един удобен стол. Госпожа Влей донесе поднос с ледени напитки и също седна.
— Значи сте от Тера — заговори господин Влей. — Това е нервно и трескаво място, нали? Хората вечно тичат нанякъде?
— Да, така е — съгласи се Гудмън.
— Е, тук ще ви хареса. Ние знаем как да живеем. Всичко е въпрос на…
По стълбата се чу шумолене на рокля. Гудмън се изправи.
— Господин Гудмън, това е дъщеря ни Джана — представи я госпожа Влей.
Гудмън веднага забеляза, че косата й е с цвета на суперновата в Цирцея, очите й са като невероятно синьото есенно небе над Алго II, устните й са нежно розови като зората на Старсклот-Търнър, носът й…
Но не му достигаха астрономически сравнения, а и без това не бяха най-подходящите. Джана беше стройно и изумително красиво русо момиче и той веднага се почувства щастлив, че е прекосил Галактиката, за да дойде до Транай.
— Приятно прекарване, деца — пожела им госпожа Влей.
— Не закъснявай — напомни господин Влей на Джана.
Точно каквото казваха родителите на децата си и на Земята.
Вечерта мина без всякаква екзотика — отидоха в един нескъп нощен клуб, танцуваха, изпиха по чашка, разговаряха много. Гудмън се изненада, защото си допаднаха още в първия миг. Джана се съгласяваше с всичко, което кажеше той. Беше му приятно да открие, че това толкова красиво момиче е и интелигентно.
Джана се впечатли от разказа му за опасностите, които беше преживял при прекосяването на галактиката. Тя знаеше, че хората от Тера обичат приключенията (макар и да са нервни), но рисковете, които бе поел той, просто не се побираха в главата й.
Когато й разказа за опасния Галактически вихър, тя потрепери. Слушаше го с широко отворени очи, докато й говореше за кръвожадните скарбии, които все още върлуват около Звездния пояс и посещават адските дупки на Проденгум. Обясни й, че земляните са железни хора със стоманени кораби, които изследват края на голямото Нищо.
Джана не отвори уста, докато Гудмън не стигна до кръчмата на Ган Кучката на астероид 342-АА и бирата от петстотин земни долара.
— Трябва да си бил много жаден — отбеляза тя замислено.
— Не особено — отвърна той. — Парите не се ценят кой знае колко по онези места.
— О… А нямаше ли да е по-добре, ако ги беше спестил? Някой ден можеш да имаш жена, деца… — Тя се изчерви.
— Е, онази част от живота ми приключи — увери я той. — Смятам да се оженя и да се установя тук, на Транай.
— Колко прекрасно! — възкликна Джана.
Вечерта мина успешно.
Гудмън я изпрати до дома й в приличен час и предложи да се срещнат и на другия ден. Добил смелост от собствения си разказ, той я целуна по бузата. Стори му се, че Джана няма нищо против, но реши да не прекалява още първата вечер.
— До утре — каза тя, усмихна му се и затвори вратата.
Тръгна си като замаян. Джана! Джана! Нима вече беше влюбен? А защо не? Любовта от пръв поглед беше доказана психофизиологична възможност и като такава бе напълно приемлива. Любов в утопията! Колко чудесно бе, че тук, на съвършената планета, бе намерил съвършеното момиче!
От тъмнината изскочи някакъв мъж и препречи пътя му. Беше с черна копринена маска, която скриваше цялото му лице без очите. Държеше голям, мощен на вид бластер, насочен право в корема на Гудмън.
— Добре, приятел — каза мъжът, — дай ми всичките си пари.
— Какво? — Гудмън не повярва на ушите си.
— Чу ме много добре. Парите. Дай ми ги.
— Не можеш да направиш това! — Бе твърде уплашен, за да разсъждава логично. — На Транай няма престъпления.
— Кой казва, че има? — попита мъжът тихо. — Аз само искам да ми дадеш парите си. Ще се подчиниш ли мирно и тихо или трябва да ти размажа физиономията?
— Това няма да ти се размине! Рано или късно ще те хванат!
— Не говори глупости. — Мъжът вдигна тежкия бластер.
— Добре, добре. Не се вълнувай. — Гудмън извади портфейла си и подаде съдържанието му на маскирания — това бяха всичките пари, с които разполагаше.
Мъжът ги преброи. Беше впечатлен.
— По-добре, отколкото очаквах. Благодаря, приятел. А сега си върви.
Хукна надолу по тъмната улица.
Гудмън се огледа като обезумял, за да потърси полицай, но си спомни, че на Транай няма полиция. На ъгъла видя малък бар, който се наричаше „Кити Кат“. Влезе.
Вътре завари само бармана, който бършеше чаши.
— Ограбиха ме! — извика Гудмън вън от себе си.
— Е, и? — отвърна онзи, без дори да вдигне поглед.
— Но аз мислех, че на Транай няма престъпност.
— Няма.
— Но мен ме
— Сигурно си тук отскоро — каза барманът и най-после го погледна.
— Току-що пристигам от Тера.
— Тера? Онова нервно, трескаво…
— Да, да — прекъсна го Гудмън. Започваше да му писва. — Как е възможно да няма престъпност, когато ме ограбиха?
— Не е ли очевидно? На Транай грабежът не се смята за престъпление.
— Но грабежът въпреки това е престъпление!
