същото време се чупеше като стъкло, ако я изриташ със сила петнайсет килограма.
Работодателят му го похвали и му даде премия (от която остро се нуждаеше), после му каза да продължава да работи и по възможност да свали нужната сила на удара до десет килограма. Според отдел Маркетинг, това беше силата на средностатистическия гневен ритник.
Беше толкова зает, че на практика не му оставаше време да изучава обичаите и порядките на Транай. Все пак успя да види Павилиона на гражданите. Тази уникална транайска институция се намираше в малка постройка на малка тиха уличка.
Още с влизането си видя голямо табло, на което бяха изписани имената на хората, които заемаха някакъв пост, заедно с титлите им. До всяко име имаше бутон. Служителят обясни на Гудмън, че когато натиснат бутода, гражданите изразявали неодобрението си към делата на съответния властник. Натискането автоматично се регистрирало в Залата на историята и оставало там като вечна черна точка.
Разбира се, на непълнолетни било забранено да натискат бутоните.
Гудмън реши, че това е донякъде неефективно, но може би мотивацията на транайските политици беше по-различна от тази на земните им колеги. Виждаше Джана почти всяка вечер и двамата заедно изучаваха различни аспекти от културата на Транай — заведенията, филмите, концертните зали, художествените изложби, научния музей, панаирите и фестивалите. Гудмън носеше бластер и след няколко неуспешни опита, успя да ограби от един търговец близо петстотин дегло.
Джана беше във възторг от постижението и го отпразнуваха в бара „Кити Кат“. Родителите й бяха съгласни, че Гудмън умее да печели пари.
На следващата вечер петстотинте дегло плюс част от премията му бяха откраднати от човек с ръста и телосложението на бармана от „Кити Кат“, въоръжен с бластер Дрог 3.
Гудмън се утеши с мисълта, че парите циркулират свободно, защото такива са изискванията на системата.
След това постигна още един успех.
Един ден във фабриката за домашни роботи на Абаг той откри съвършено нов процес за изработката на капака за роботи. Това беше специална пластмаса, устойчива дори на сериозни удари. Собственикът на робота трябваше да носи специални обувки, чиито подметки съдържаха каталитичен реагент. При ритането той влизаше в контакт с пластмасата и се получаваше незабавен благотворен ефект.
В началото Абаг имаше някои съмнения, защото всичко това му се струваше твърде сложно. Нововъведението обаче скоро стана много популярно и заводът влезе и в бизнеса с обувки, тъй като с всяка машина продаваше най-малко по-един чифт.
Това хоризонтално развитие на търговията допадна особено много на акционерите на завода и те сметнаха, че то е дори по-важно от откритието с катализатора и пластмасата. Гудмън получи значително увеличение на заплатата, както и солидна премия.
Когато беше на гребена на вълната, направи предложение на Джана и тя прие. Родителите й одобриха бъдещия им брак и всъщност остана само да се получи разрешение от властите, защото формално той все още беше чужденец.
Взе си един ден отпуск от завода и отиде при Мелит. Беше един от великолепните пролетни дни, каквито на Транай имаше през десет месеца от грдината и той крачеше с лека, бодра стъпка.
Беше влюбен, жънеше успехи в работата си, скоро щеше да стане гражданин на една утопия.
Разбира се, тази утопия би могла да се промени, защото дори и Транай не беше напълно съвършен. Може би щеше да приеме поста на върховния президент, за да проведе нужните реформи. Но нямаше закъде да бърза…
— Господине — повика го някакъв глас, — имате ли излишно дегло?
Гудмън погледна надолу и видя, че на тротоара клечи облечен в парцали възрастен човек. Беше мръсен и държеше в ръка метална паничка.
— Какво? — попита Гудмън.
— Имате ли излишно дегло, господине? — попита мъжът с жален глас. — Помогнете на бедния човек да си купи чаша огло. Не съм ял от два дни, господине!
— Това е позор! Защо не вземете бластер и не отидете да ограбите някого?
— Твърде стар съм — оплака се мъжът. — Жертвите ми се смеят.
— Сигурен ли сте, че не сте чисто и просто мързелив? — попита Гудмън строго.
— Сигурен съм, господине! — възкликна просякът. — Вижте как ми треперят ръцете!
Той вдигна нагоре мръсните си лапи. Наистина трепереха.
Гудмън извади портфейла си и му даде едно дегло.
— Мислех, че на Транай няма бедност и нищета. Смятах, че правителството се грижи за възрастните.
— Грижи се — отвърна старецът. — Ето, вижте.
Той повдигна нагоре паничката си. Отстрани беше изписано: „Лицензиран от правителството просяк № МР-43241-3.“
— Искаш да кажеш, че правителството те кара да просиш?
— Правителството ми позволява да прося. Това е държавна служба и се поверява на възрастните и инвалидите.
— Какъв позор!
— Сигурно сте чужденец.
— Аз съм от Тера.
— Аха! Онзи нервен, трескав свят, нали?
— Нашите правителства не оставят хората да просят — каза Гудмън.
— Така ли? А какво правят възрастните? Децата им ли ги хранят? Или седят в някой старчески дом и чакат деня, в който ще умрат от скука? Тук не е така, млади човече. На Транай всеки получава държавна работа, при това без за нея да са нужни някакви особени умения, макар че помагат. Някои предпочитат да са на закрито — в църквите и театрите например. Други предпочитат вълненията на панаирите и карнавалите. Аз лично обичам да съм на улицата. Така прекарвам доста време на слънце и въздух, раздвижвам се, срещам се с много непознати и интересни хора като вас.
— Но просите!
— А каква друга работа бих могъл да върша?
— Не знам… погледнете се! Мръсен, парцаливи дрехи…
— Това са работните ми дрехи — отговори държавният просяк. — Трябва да ме видите как изглеждам в неделя.
— Имате и други дрехи?
— Разбира се. Имам и приятен малък апартамент, запазена ложа в операта, два домашни робота и може би повече пари в банката, отколкото сте виждали през живота си. Беше ми приятно, че поговорих с вас, млади човече. Благодаря за приноса ви. Сега трябва да продължавам да работя, а и вас съветвам да направите същото.
Гудмън се отдалечи и погледна просяка през рамо. Бизнесът му явно процъфтяваше.
Но все пак просеше!
Наистина, това би трябвало да се прекрати. Ако някога поемеше президентството — и му се струваше, че трябва да го направи — щеше да се погрижи за тези неща.
Беше убеден, че може да се намери и по-достойно решение на проблема.
Качи се в кабинета на Мелит и му каза, че смята да се ожени.
Министърът изпадна във възторг.
— Чудесно, просто чудесно! Познавам семейство Влей от дълго време. Прекрасни хора! Джана е момиче, с което би се гордял всеки мъж!
— Няма ли някакви формалности, които трябва да се уредят? — попита Гудмън. — Това, че съм от друга планета…
— Няма такова нещо. Реших да минем без формалности. Можеш да станеш гражданин на Транай, ако искаш, като чисто и просто изявиш желанието си устно. Имаш право да задържиш и старото си гражданство. Няма да се обидим. Или да получиш двойно гражданство. Ако властите на Тера не възразяват срещу такова
