Венецианският търговец

        Тогава сте се влюбили.

АНТОНИО

                                Фу, глупост!

СОЛАНИО

        И туй не е? Тогава нека кажем,

        че тъжен сте, понеже не сте весел,

        тъй както, ако скачахте от радост,

        вий бихте обяснили, че сте весел,

        понеже не сте тъжен. Таз Природа —

        кълна се в двата образа на Янус2! —

        създава същества невероятни:

        едни, очи присвили, само чакат

        да се засмеят, както папагалът

        се весели при тъжен звук на гайда,

        а други пък оцетен вид запазват,

        дори мъдреца Нестор3 да им каже,

        че смешката си заслужава смях.

Влизат Басанио, Лоренцо и Грациано.

        Но вашият Басанио пристига

        със Грациано и Лоренцо. Сбогом!

        На по-достойни ще ви поверим.

САЛЕРИО

        Аз бих останал да ви поразсея,

        но май кръгът височък е за мене.

АНТОНИО

        Не, той за вас съвсем не е висок,

        но сделки ви зоват и тоз предлог

        използвате.

САЛЕРИО

                        Здравейте, господа!

БАСАНИО

        „Здравейте“, но изчезнахте съвсем!

        Кога за весел пир ще се сберем?

САЛЕРИО

        В свободно време винаги сме ваши!

Салерио и Соланио излизат.

ЛОРЕНЦО

        Намерихте приятеля си, тъй че

        ний тръгваме, Басанио. На обед

        сме заедно, нали?

БАСАНИО

                        Не съм забравил.

ГРАЦИАНО

        Синьор Антонио, защо цените

        чак толкова благата на света?

        Тоз, който ги купува с много грижи,

        във всъщност ги загубва. Честна дума,

        невероятно сте се изменили!

АНТОНИО

        Светът за мен е туй, което е,

        любезни Грациано: просто сцена,

        върху която всеки има роля.

        На мен се падна тъжна.

ГРАЦИАНО

                                А пък аз

        бих искал да съм шут и да се сбръчкам

        от весел смях! Кое е по-добре:

        да сгрява вино черния ми дроб4 ли

        или кръвта ми вопли да смразяват?

        Нима е редно жив човек, съгрян

        от топла кръв, безстрастно да се мъдри

        като една от статуите прашни

        на своите пра-прадядовци; да спи

        с отворени очи; от ядове

        да си печели само жълтеници?

        Антонио, защото ви обичам,

        ще ви го кажа: някои си крият

        лицата с тънък слой от неподвижност

        като повърхност блатна и мълчат

        дълбокомислено, като че казват:

        „Щом аз, оракулът, открехна устни,

        не бива и мухите да бръмчат!“;

        а знам мнозина, носещи такава,

        със неизказване добита слава,

        които, ако проговорят само,

        след две-три думи мало и голямо

        току-поглеж, обрекло се на пъкъл,

        престъпвайки евангелското слово

        „Не назовавай ближния глупец!“5

        Антонио, за бога, не ловете