ГОНЗАЛО
Сега давам хиляди квадратни мили море за три педи безплодна суша, само бурени и тръне! Да бъде волята небесна, но бих предпочел по-суха смърт!
ВТОРА СЦЕНА
МИРАНДА
Ако със своето изкуство, татко,
така сте разбунтували вълните,
смирете ги! Небето сякаш иска
да ливне чер катран върху морето,
но то, надигнало се до пастта му,
гаси във нея огъня! О, боже,
как страдах със нещастните страдалци!
Един прекрасен кораб (несъмнено
със благородни същества на борда!)
направен на трески! Ах, как отекна
в сърцето ми предсмъртният им вик!
О, бедните, издавиха се всички!
Да имах силата на някой бог,
източила бих вдън земя морето,
преди да глътне кораба и тези,
които бяха в него!
ПРОСПЕРО
Успокой се
и утеши доброто си сърце:
не е пострадал никой.
МИРАНДА
О, горките!
ПРОСПЕРО
Не е пострадал никой. Всичко туй
за тебе аз извърших, дъще моя,
за теб, съкровище, която още
си в неведение по туй коя си,
не знаейки аз кой съм, и че бил съм
друг Просперо, не бедният стопанин
на пещера и скромен твой родител.
МИРАНДА
Да зная повече, до днес не ми е
минавало през ум.
ПРОСПЕРО
От днес обаче
ще трябва да го знаеш… Подкрепи ме!
Вълшебната ми мантия снеми!…
Почивай, моя сило чудодейна!…
Изтрий очи и успокой се, чедо —
туй бедствие, чиято грозна гледка
покъртила е твоето сърце,
от мен бе устроено тъй изкусно,
че косъм не е паднал от главата
на нито едного от тез, които
си чула да крещят и си видяла
да гинат сред вълните. Поседни
и слушай моя разказ!
МИРАНДА
Често, татко,
вий почвали сте го, но всеки път
сте млъквали и моите въпроси
безплодни сте оставяли с едно:
„Не, рано е.“
ПРОСПЕРО
Сега е вече време.
Минутата изисква твоя слух.
Внимавай, чедо! Спомняш ли си нещо
от времето, преди да заживеем
във тази пещера? Но как ще помниш —
ти нямаше тогава три години!
МИРАНДА
Разбира се, че помня.
ПРОСПЕРО
Какво точно?
Друг дом? Човеци други? Опиши ми
лице, предмет, каквото и да е,
впечатано във спомена ти!
