на много мигове като години дълги!
Мъчения, ненавист, самота
и отчаяние е мойто царство
и въпреки това е по-велико
от твоето, властителю могъщ!
А би бил всемогъщ, ако делях
със теб срама на твойта тирания4,
ако не бях разпънат, окован
на тази канара, възпряла даже
орлите със снагата си; студена,
безмерна, черна, мъртва, оглушала,
където няма живо същество,
където и тревичка не расте,
а само мъка, само вечна мъка!…
Без отдих! Без надежда! И все пак
издържам аз! Земя, не ме ли чувстваш?
Ти, слънце ярко, висини просторни,
не ме ли виждате? Ти, океане глух,
непостоянна сянка на небето,
не ме ли чуваш как умирам тук?
Горко ми! Мъка! Само вечна мъка!…
Пълзящи глетчери забиват в мен стрелите
на своите кристали лунно-ледни,
с изгарящ студ се впиват в моите кости
оковите им бляскави и твоят
небесен пес, крилатият орел,
отровил човка със отрова чужда,
кълве сърцето ми; от сънища зловещи
безформени видения долитат
и призраци се подиграват с мен;
демоните на земетръса страшен
се трупат бесни и отново чупят
корите на трептящите ми рани,
докато долу късат се скалите
и от гърмящи пропасти изскачат
с рев духовете зли на урагана,
подгонили разсърдени вихрушки,
за да ме бият със пронизващ град!…
И все пак радват ме денят, нощта —
денят, стопил сланата бяла заран,
нощта спокойна, звездна, възкачила
след здрача изтока оловносив;
те радват ме, защото ми довеждат,
безкрили и пълзящи, часовете
и някога един от тях ще дойде
и като някой тъмен жрец, повлякъл
към капището жертвата смразена,
ще те докара тук, царю жестоки,
да паднеш и да лижеш моите кърви
под бледните нозе, тоз миг готови
да те разтъпчат, ако не презрат
един такъв безсилен, жалък роб!
Да те презра ли? Не! Не! Аз те жаля!
Как ще те гони твойта страшна гибел,
незащитен и сам през небесата!
Как твоята душа, до дъно пълна
със ужас, ще раззине като ад!
Говоря всичко туй с тъга, не с радост.
Омраза вече не изпитвам, мойта мъка
ме прави мъдър. Старата ми клетва,
която някога към теб отправих,
сега премахнал бих. Вий, планини,
разнесли грохота на моите думи
със ехото стогласно на горите
и с пяната на водопади диви;
вий, извори, замрели в сгърчен лед,
избликнали с гърма на моя глас,
повлякли разтревожени води
към Индия; ти, въздух най-пречистен,
през който слънцето минава без лъчи,
за да гори направо; вие, вихри,
които виснехте с отпуснати криле,
замръзнали над тая тиха бездна,
докато гръм, от вашия по-силен,
за миг земята кръгла разлюля —
елате пак и ако моите думи
тогава имали са власт над вас,
макар че аз сега съм друг и всяко
желание за зло у мен е мъртво,
макар че даже споменът изчезна
за някогашната омраза — нека
те тази власт и днес да не загубят!
Аз казах ги тогава, вий ги чухте!
Пак повторете мойта стара клетва!
ПЪРВИ ГЛАС от планините
Три по триста хиляди години
как над земетръсните легла
ний стоим, сред грохот на лавини
често тръпнат нашите чела!…
ВТОРИ ГЛАС от потоците
Лава във водите си сме влекли,
с кръв сме мили стръмни брегове,
неми покрай трупове сме текли
