Пърси Биш Шели
Мимозата
ПЪРВА ЧАСТ
Растеше в градина мимозата плаха
Ветрове млади с роса я пояха;
тя заран разгръщаше рано листа
и ги свиваше тихо, щом сети нощта.
Като от сърце чакана песен,
надвеси се пролет над тоз кът чудесен
и всички цветя по земната гръд,
разбудени, бързаха пак да растат.
Но никое цвете не чакаше с жар,
тъй както мимозата, близък другар.
Тя чезнеше — също сърна във гората,
щом пролетен дъх раздвижи листата.
Кокичета и теменуги из пръстта
подадоха с дъжд оросени листа,
със полско ухание дъхът им примесен,
тъй както прелива се песен във песен.
И лалета след тях, анемони уханни,
прекрасни нарциси1, що непрестанно,
като в огледало, в потока се взират
и — влюбени в своята хубост — умират.
И момина сълза, таз бледна Найада2;
тя сякаш от мъка любовна че страда,
та нейните чашки, сияйни и бели,
сред сочни одежди трептят занемели.
И зюмбюл разноцветен, който излива
от звънците си музика, тиха, свенлива,
която обърква във миг сетивата,
та погрешно човек за мирис я смята.
Като нимфа, що къпе се в таен, тих кът
една роза разкри си блестящата гръд;
на свенливеца-въздух тогаз му се стори:
тя самата душа си пред него разтвори.
Лилиите снажни, същински Менади3,
повдигаха гордо главите си млади;
със звездни очи те стрелваха взор
към потопения в роса простор.
Ясмин; туберозата, най-богата
с уханието си между цветята;
и безброй цветове от далечни места,
тук грееха с пъстрата си красота.
А в потока, чиято подвижна снага
струеше под цъфнали вейки сега,
там, где светлината сред сенките блика,
златна, зелена — тъй многолика,
там водните лилии мълчат замечтано
и сякаш очакват любовна покана;
сияещ край тях потокът се смее:
той песен игрива и нежна им пее.
Пътечки навсякъде тук лъкатушат;
постлани със мъх, те вредом се мушат.
Светли са някои от тях, ветровити,
а други под цъфнали клони са скрити,
Осеяни цели с камбанки, с парички,
с цветчета безименни; клюмват те всички,
когато смрачи се; накуп като лягат,
светулките пазят от нощната влага.
Цветята в тоз райски, в тоз прелестен кът
(тъй както очичките детски блестят,
кога младенецът на майчина песен
усмихва се, в сънища още унесен …)
под ласките на ветровете игриви,
в небето с усмивка се взират, щастливи;
едно с друго споделят те радостта си,
която слънцето им донася.
Като влюбени двама, що дълго остават
потънали нежно в взаимна забрава,
пропито бе всяко със дъх ароматен,
що от обичан съсед му е пратен.
Мимозата плаха, тя само не знае
как любовта, що я цяла терзае,
да покаже; на чужди е тя обаяния
във плен и няма свои желания.
Че ни с цветове блестящи сияе,
ни дарбата има сама да ухае.
Тя е всеотдайна; като любовта,
все туй, що няма, желай: красота!
Ветровете, които крила прибират,
но и уморени, да шъпнат не спират;
