лъчите, що литват из цветята,
и тяхната прелест краси небесата;
мушици крилати, бръмчащи безспир
— ладии същи във светлата шир,
които, честити, летят напоени
с мирис, с светлина, над росни поляни;
а по пладне и парите на маранята,
що, духове същи, летят над земята,
изпълнени с звуци, ухания, лъчи …
Тях не смее и жегата да заличи;
те всичките там като ангели бдяха
наслада да вкуси мимозата плаха
на деня часовете лениви додето
кат облаци мудни се бавят в небето.
Щом вечер се спусне от небесата
и с покой покрие нежно земята;
кога радостта най-вълнуваща става,
че денят на сънния свят не додява,
животни и птици са в миг потопени
в безшумно море от сънища неми,
чиито вълни безплътното си обаяние
оставят по пясъка, който зовем съзнание.
Обичливият славей едничък тогава
по-сладко да пее дори продължава
и трелите на песента му се вливат
в мечтите на тази мимоза свенлива.
Мимозата, щом се простеше с деня,
най-първа от всички зовеше съня;
омайно дете, уморено от радостта,
най-слаба, но най-скъпа бе тя,
скрита в обятията на нощта.
ВТОРА ЧАСТ
Като Ева във рая, в туй място красиво
една прелестна грация бдеше грижливо.
Тя беше за всички цветенца чудесни,
каквото е бог за звездите небесни.
За чудо и приказ измежду жените,
създание омайно, със ум във очите,
ум, който най-малкото нейно движение
беше изваял като украшение.
Градината цял ден наглеждаше тя,
а земните й метеори — цветя,
като лампите звездни, щом притъмнее,
най-нежно се смееха вредом край нея.
Тя нямаше близък тук, нито другар,
но често ликът й обливаше жар,
когато луната с съня си играе
и тя не заспива, а с трепет мечтае.
И сякаш дух светъл тя с поглед следи,
долетял през нощта от самите звезди;
и денем той сякаш край нея се рее,
а слънцето пречи да види къде е.
Тревата настъпваше тя с състрадание;
личеше от нейното бързо дихание:
дори на ветрецът шептящият глас
разбуждаше в нея наслада и страст.
Където да минеше с стъпки въздушни,
след нея косата й дълга послушно
изтриваше нейните леки следи,
кат слънчева ласка над морски води.
Във тази градина цветята красиви
чакаха нейните стъпки свенливи;
допре ли ги — сещаха как преминава
трепет през всяко листенце и става.
С водица тя пръскаше тези от тях,
които от слънцето имаха страх;
а от пълните чашки на цветовете
изливаше влагата на дъждовете.
Главичките вдигаше с нежна ръка;
със пръчки подкрепяше ги и с лика.
Да бяха те нейни дечица рождени,
не би ги миляла тя по-съкровено.
А червеи лакоми и гъсеници
и всякакви грозни, зловредни мушици
отнасяше често във кошница лека
чак нейде в гората вековна далеко;
във кошница, пълна със диви цветя,
най-пресни и сочни, ги слагаше тя.
Че тез насекоми, макар да вредяха,
