Но бързо главите на гъбите падат:
дебелите дръжки стърчат като клада,
където останки от нечия плът
все още потръпват и грозно димят.
Трънаци и бурени — тиня най-гъста,
размътват потока; зле го задръстват
корени на перуники дебели,
те са се като змии преплели.
Витаеха в въздуха тих изпарения,
отровни за нежни цветя и растения:
денем се лутаха, грозно извити;
закриваха нощем дори и звездите.
Насекоми дребни по цял ден летяха
безспирно и все пак — невидими бяха;
щом някоя вейка ужилеха те,
отровени сгърчваше своите листе.
Самотна, мимозата плачеше тихо;
листата й във уплаха се свиха;
сълзите, които обилно проляха,
на клей се превърнаха; залиняха
до едно и окапаха бързо листата;
ветрове й прекършиха скоро стеблата;
във корена сокът успя да се скрие,
като кръв във сърце, вече спряло да бие.
Пристигна и зимата: вятърът беше
камшика, със който тя грозно плющеше.
Смразени, пороите тя окачи
на пояс — верига, която дрънчи,
дъха й — безмълвна окова, с която
пристегна небето, водите, земята.
От вихрите северни тласкана, тя
в колесница величествена долетя.
И ето че бурените уродливи
набързо се свряха в пръстта полуживи;
приличаше тяхното бягство тогава
на призрак, що мигом се в нищо стопява.
Под корените на мимозата плаха
гладни мишлетата полски измряха;
заклещени в голите клони студени,
издъхваха птички от студ вкочанени.
Топъл дъждец заваля най-напред,
но капките му се превръщаха в лед;
по тях се слоеше роса мразовита,
що от земята нагоре излита.
Виелица зла забушува тъдява.
Подобно на вълк, който плячка съзрява,
тя брулеше клоните, с лед натежали,
и хищно ги кършеше, без да ги жали.
Когато най-сетне дойде пролетта,
мимозата беше труп без листа,
а плевели, гъби те плъзнаха пак,
като мъртъвци из гробовния мрак.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Не мога да кажа аз дали духът,
скрит на мимозата в нежната плът,
можа да усети, преди да загине,
промяната странна във тази градина.
Не смея да мисля дали и душата
на тази девойка, що тук, на земята,
раздаваше обич, печал ще сломява,
когато градината пак навестява.
Но в този лъжовен, несигурен свят
на грешки, невежество, грубост и глад,
где всичко се вижда само отвън,
а ние самите сме сенки от сън,
таз само надеждица скромна остава:
(И все пак, понякога тя утешава …)
че дори и смъртта, що със нас си играе,
като всичко останало — лоша шега е…
Че тази фея и тази градина красива,
багрите, мирисът, който опива,
във празното нищо не са се стопили,
че не те, а ние сме се променили!
За любов, красота и за радост засмяна,
не ще има никога смърт, ни промяна,
но тяхната сила гнети сетивата:
те, немощни, чужди са на светлината.
