надявам, че ще я оправдаят.
Неговите думи ме успокоиха. Бях твърдо убеден, че Жюстин, както и всеки друг човек, няма нищо общо с това убийство. Затова не се боях, че ще намерят достатъчно убедителни косвени улики, които да я осъдят. Не можех публично да оповестя моя разказ — тълпата би погледнала на тези ужасии като на безумни халюцинации. Кой освен мен, неговия създател, щеше да повярва, без да го е видял с очите си, че съществува жив паметник на моята самонадеяност и безотговорно невежество, пуснат свободно да се скита по света от самия мен?
Скоро към нас се присъедини и Елизабет. Времето я бе променило, откак я видях последния път: нейната хубост превъзхождаше сега детската й прелест. Същата чистота, същата духовна оживеност, но вече съчетани с повече разум и интелект. Тя ме посрещна с нежна ласка:
— Твоето присъствие, мили братовчеде, ме изпълва с надежди. Ти сигурно ще намериш начин да оправдаеш моята клета, невинна Жюстин. Ако и нея я осъдят като престъпница, то кой от нас е застрахован срещу подобно обвинение? Вярвам в нейната невинност като в моята собствена. Нещастието ни стана двойно: ние изгубихме не само милото си дете, но и това бедно девойче, което искрено обичам, го заплашва още по-жестока участ. Ако я осъдят, никога вече не ще изпитам радост. Но това няма да стане, сигурна съм, че е невъзможно, и тогава отново ще мога да се зарадвам въпреки тъжната кончина на моя малък Уилям.
— Тя не е виновна, Елизабет — уверих я аз, — и това ще бъде доказано. Не се бой, гледай по-бодро и вярвай в нейното оправдаване.
— Колко си добър и великодушен! Всички смятат, че тя е виновна, и това ме терзае, защото знам колко е невъзможно. Бях се отчаяла, като гледах как всички са предубедени по такъв ужасен начин.
Тя заплака:
— Мила племеннице — обади се баща ми. — Избърши сълзите си. Ако тя е невинна, както вярваш, осланяй се на справедливостта на нашите закони, а аз самият ще направя всичко да я съдят без всякакво пристрастие.
ГЛАВА VIII
До единадесет часа, когато бе насрочен процесът, прекарахме няколко печални часове. Тъй като баща ми и останалите членове на семейството трябваше да присъствуват в качеството на свидетели, аз реших да ги придружа до съда. Докато траеше целият този фарс на правораздаване, аз изпитвах неописуеми мъки. В резултат на моето любопитство и незаконни опити се осъждаха на смърт две човешки същества: едно усмихнато дете, невинно и щастливо, и една девойка, умъртвена по още по-ужасен начин, защото нейното убийство щеше да е съпроводено от позора и вечното клеймо на злодейството. Жюстин беше чудесно момиче и достойнствата й обещаваха щастлив живот — ала всичко щеше да изтлее в позорен гроб, и то по моя вина. Хиляди пъти предпочитах да се призная за виновен и да поема на свой гръб престъплението, което приписваха на Жюстин, но бях другаде по време на убийството и на подобно изявление щяха да погледнат като на брътвежи на луд човек и нямаше да спася момичето, страдащо по моя вина.
Жюстин се държеше спокойно. Беше облечена в траурни дрехи и лицето й, винаги привлекателно, бе станало особено красиво под въздействието на силните чувства. Тя показваше увереността си на невинен човек, не трепереше, макар че хиляди очи я наблюдаваха с омраза; съчувствието, което красотата й би предизвикала при други обстоятелства, се бе стопило в сърцата на присъствуващите при мисълта за кошмарното престъпление, което й приписваха. Макар и спокойна, това явно й струваше скъпо, и тъй като смущението и по-рано се разглеждаше като доказателство за вина, тя правеше всичко възможно поне да изглежда безстрашна. Още с влизането в залата тя хвърли поглед наоколо и начаса ни откри. Сълзи замъглиха очите й, щом ни видя, но бързо се съвзе и ни загледа с тъга и обич, които повече от всякакви думи говореха за нейната абсолютна невинност.
Следствието започна и след като прокурорът прочете обвинението, призоваха свидетелите. Срещу нея се бяха стекли неблагоприятно няколко обстоятелства, които биха убедили всеки, който не разполагаше като мен с доказателство за невинността й. Оказа се, че през нощта на убийството не си е била у дома, а призори една търговка, тръгнала на пазар, я забелязала недалеч от мястото, където открили тялото на убитото дете. Жената я попитала какво прави там, а тя я погледнала особено и в отговор само смотолевила нещо объркано и непонятно. Било около осем часа, когато се прибрала у дома, и на въпроса къде е прекарала нощта отговорила, че търсела детето, и попитала обезпокоено знае ли се нещо за него. Като й показали тялото, получила силен истеричен припадък и се наложило да остане няколко дни на легло. После представиха медальона, открит в джоба й от прислужницата, и когато Елизабет с треперещ глас потвърди, че това е същият медальон, който тя окачила около врата на детето, един час преди то да изчезне, из залата премина шепот на възмущение.
Попитаха Жюстин какво може да каже в свое оправдание. Докато следствието напредваше, изразът на лицето й се бе променил. Сега по него бе изписан ужас, изненада и дълбока покруса. Тя едва сдържаше сълзите си, но щом й дадоха думата, се стегна и заговори с отчетлив, макар и потреперващ глас.
— Господ ми е свидетел — започна тя, — че съм невинна, ала не си правя илюзии, че ще повярвате на моите голи уверения и ще ме оправдаете. Поверявам невинността си на ясното и точно обяснение, което ще дам на фактите, изтъкнати срещу мен; и се надявам, че досегашният ми живот и поведение ще се изтълкуват от съдиите в моя полза, когато обстоятелствата изглеждат съмнителни или подозрителни.
След това тя разказа как Елизабет й разрешила да прекара въпросната вечер в къщата на нейната леля в Шен — селце на една левга от Женева. Когато се връщала, срещнала един човек, който я попитал дали не е виждала изгубеното дете. Думите му я разтревожили и тя няколко часа участвувала в търсенето, докато се оказало, че вратите на града били вече заключени. Това я принудило да прекара част от нощта в един хамбар, тъй като не й се искало да буди собствениците на дома, които добре я познавали. През повечето време не мигнала, едва призори й се сторило, че задрямала за минута-две; разбудили я нечии стъпки, Вече се било съмнало, когато напуснала убежището си, за да продължи да търси брат ми. Това, че се озовала близо до мястото, където го открили, станало случайно, а нищо чудно, че се сторила объркана на търговката след безсънната нощ и тревогата за съдбата на клетия Уилям. Що се отнася до медальона, тя не можа да даде никакво обяснение.
— Знам — продължи нещастницата — колко фатално е за мен това единствено обстоятелство, но не съм в състояние да го обясня; мога само да се губя в догадки как е попаднал в джоба ми. Но и това не е лесно. Доколкото ми е известно, нямам врагове на този свят и не вярвам, че някой е искал да ме погуби, за да задоволи свой каприз. Дали е сложен там от убиеца? Не виждам как би могъл да стори това, а и защо му е било да краде тази драгоценност и веднага да се раздели с нея? Предавам се в ръцете на съдиите, макар да не се надявам на нищо. Моля да разпитате някои свидетели относно характера ми и ако техните показания не натежат на везните повече от предполагаемата вина, то нека ме осъдят. Ала кълна се в спасението на душата си — аз съм невинна.
Разпитаха няколко свидетели, които са я познавали от много години, и те се изказаха добре за нея. Но отвращението от деянието, чиято предполагаема извършителка бе, ги правеше плахи и те неохотно излизаха да говорят. Като видя, че и последната надежда на обвиняемата — нейният чудесен характер и безупречно поведение — бе на път да рухне, Елизабет поиска думата, макар да бе развълнувана до крайност.
— Аз — каза тя — съм братовчедка на бедното убито дете или по-скоро негова сестра, защото съм отгледана я възпитана от неговите родители и живея в къщата им, много от преди то да се роди. Затова може да сметнете моето изказване за неподобаващо в случая, но като гледам как един човек загива заради малодушието на мнимите си приятели, не мога да се сдържа и да не взема думата, за да се изкажа за нейния характер. Познавам добре обвиняемата. Живели сме в една къща, отначало пет, а после още две години. През всичкото време тя се проявяваше като извънредно кротко и доброжелателно създание. Грижеше се за госпожа Франкенщайн, моята леля, до самата й смърт с огромна преданост и внимание, а след това продължи да се грижи за майка си по време на продължителното й боледуване по такъв начин, че спечели възхищението на всички, които я познават. След това се завърна да живее в дома на моя чичо, където всички я обичаме. Беше много привързана към загиналото дете и се отнасяше към него като най- нежна майка. Що се отнася до мен самата, заявявам без колебание, че въпреки всички представени улики
