даже любовта бе безсилна. Обгръщаше ме облак, непроницаем за всякакви добри намерения. Бях като ранен елен, влачещ непокорни нозе към непроходимия гъсталак, за да съзерцава там пронизалата го стрела и да изпусне последния си дъх.
Понякога ми се удаваше да победя мрачното униние, а друг път бушуващата в душата ми буря ме караше да търся облекчение от непоносимите мъки във физически упражнения и промяна на местата. По време на такъв един пристъп напуснах внезапно дома си и се отправих към недалечните алпийски долини, за да забравя себе си и преходните човешки нещастия, съзерцавайки вечното великолепие на природата. Отправих се към долината Шамуни. Като дете често бях ходил там. Изминали бяха шест години — и ето че аз съм една развалина, а суровите пейзажи си бяха все същите.
Първата половина на пътя изминах на кон. След това наех едно муле, защото те са по-устойчиви и има по-малка вероятност да се наранят по стръмните планински пътеки. Времето беше чудесно — около средата на август, приблизително два месеца след смъртта на Жюстин: черния ден, от който датираше моята мъка. Колкото по-навътре прониквах в дефилето на Ар-ва, толкова по-леко ми ставаше на душата. Гигантските стръмни планини, надвиснали над мен от всички страни, шумът на буйната река, разпенена сред скалите, грохотът на водопадите — всичко говореше за могъществото на всевишния и аз забравих страха си и не можех да си представя, че съм треперел пред същество, по-слабо от всесилния създател и повелител на стихиите, които тук ми се представяха в най-страшното си величие. И колкото по-високо се изкачвах, толкова по-прекрасна и изумителна ставаше гледката към долината. Разрушените замъци, надвиснали над обраслите с борове пропасти, стремителната Арва и надничащите на места иззад дърветата хижи представляваха невиждано красива гледка. Но истинското великолепие й придаваха могъщите Алпи, чиито блестящи бели пирамиди и куполи се извисяваха над всичко като видение от друг свят, обител на неведоми нам същества.
Преминах моста Пелисие, където ми се разкри дефилето, прорязано от реката, и се заизкачвах по надвисналата планина. Скоро след това навлязох в долината Шамуни. Тя е по-величествена и изумителна, но не така живописна и красива като долината Серво, която тъкмо бях прекосил. Беше плътно обкръжена от високи снежни върхове, но никъде вече не се виждаха разрушени старинни замъци, нито плодородни поля. Исполински ледници стигаха до самата пътека, в ушите ми отекна глухият тътен на падаща лавина и видях облака от снежен прах по пътя й. Монблан, царственият и великолепен Монблан, се извисяваше над окръжаващите го върхове, а огромният му купол властвуваше над долината.
По време на това пътуване неведнъж ме обхващаше гъделичкащото, отдавна забравено чувство на радост. Някой завой на пътя или някоя гледка се оказваха изведнъж познати и ми напомняха изминалите дни, безгрижното весело детство. Даже вятърът ми шепнеше нещо утешително, а природата майчински ме увещаваше да не страдам повече. Ала внезапно очарованието се разсейваше и аз отново се оказвах във веригите на своята мъка и потъвах в мрачни размисли. Тогава пришпорвах мулето и се опитвах да забравя света, страховете си и най-вече самия себе си, а когато отчаянието ставаше непоносимо, аз се хвърлях върху тревата, смазан от ужас и безнадеждност.
Най-накрая стигнах до село Шамуни. Крайното изтощение надделя над телесната и душевна умора, насъбрана из пътя. Останах за миг на прозореца, загледан в бледите мълнии, разиграли се над Монблан, и заслушан в ромоленето на Арва, забързана надолу по шумния си път. Тези успокояващи звуци подействуваха на изострените ми сетива като приспивна песен: сънят ме споходи, щом допрях глава до възглавницата — усетих идването му и благослових този дарител на забрава.
ГЛАВА X
На следващия ден бродих из долината. Постоях до извора на Арвейрон, бликащ от ледника, който бавно се плъзга надолу по върха на планината и прегражда цялата долина. Пред мен се извисяваха стръмните склонове на необятните планини, над главата ми висеше ледената стена на глетчера, наоколо имаше полегнали стволове на премазани борове и тържествената тишина на тази възхитителна тронна зала на царствената природа се нарушаваше единствено от бученето на потока, срутването на някоя скала, гръмоподобния звук на лавина или кънтящия пукот на дебелите ледове, които, подчинявайки се на някакви неписани, ала неотменими закони, се трошаха от време на време в ръцете им като крехка играчка. Тези величествени и прекрасни гледки ми доставяха най-голямото успокоение, което можех да получа. Те ме издигаха над дребнавостта на чувствата и макар да не премахваха скуката, поне я смекчаваха и уталожваха. Освен това донякъде ме отвличаха от мислите, които ме бяха терзали през изминалия месец. Оттеглих се да поспя и сънищата ми бяха споходени от величавите гледки, съзерцавани през деня. Те се трупаха около мен: неопетнените снежни планини, сияйните върхове, боровите гори, скалистото голо дефиле, орелът, зареян сред облаците — всички те ме обкръжиха и ми пожелаха спокойни сънища.
Но къде се скриха, когато се събудих на другата сутрин? Заедно със съня се разбягаха вдъхновяващите красоти и мрачна меланхолия забули мисълта ми. Дъждът се лееше като из ведро и плътна мъгла се стелеше над планинските върхове, така че не можех да различа лицата на тези всесилни приятели. Но аз бях готов да проникна през мъгливите им завеси и да ги потърся в облачното им убежище. Какво бяха за мен дъждът и бурята? Доведоха ми мулето до вратата и аз реших да се изкача на връх Монтанвер. Спомних си какво впечатление ми направи първата среща с огромния, вечно движещ се ледник. Тя ме изпълни с неописуем възторг, който окрили душата ми, позволи й да се извиси над тъжния ни свят и да полети към светлина и радост. Всяка величествена и внушителна природна гледка ме настройваше тържествено и ме караше да забравя преходните земни грижи. Реших да тръгна без водач, защото добре познавах пътеката и присъствието на друг човек би нарушило мрачното величие на тези пустинни места.
Склонът бе изключително стръмен, но пътеката се виеше спираловидно, което помагаше да се преодолее перпендикулярното изкачване. Местността наоколо е страховита и дивна. На всяка крачка се срещат следите от зимни лавини — изпочупените дървета лежаха в безпорядък по земята, някои на трески, други изкривени, подпрени на издадените скали или повалени от други дървета. Колкото повече се изкачваш по пътеката, толкова по-често тя се пресича от заснежени дефилета, по които непрекъснато се търкалят камъни; едно от тях е особено опасно, защото и най-малкият звук, дори една произнесена дума предизвиква въздушно движение, достатъчно, за да погуби говорещия. Боровете не са високи, но строгите им силуети подчертават суровия пейзаж. Погледнах надолу към долината: плътна мъгла се стелеше над реката, която я пресича, виеше се на кълба около отсрещните планини, с върхове, скрити в еднообразни облаци, а дъждът се лееше от черното небе и допълваше меланхоличното впечатление, навивано от всичко наоколо. Уви! Защо човек така се гордее с чувствата си, които го извисяват, над животните? Та те само множат броя на нашите нужди. Ако се ограничаваха само с глада, жаждата и похотта, щяхме да сме почти свободни, а ето че сме подвластни на всеки повей на вятъра, на всяка случайно произнесена дума или спомен, предизвикан от нея.
Наближаваше обяд, когато стигнах върха. Поседнах на скалата, надвесена над леденото море. То бе скрито в мъгла, както и планините наоколо. Но скоро вятърът разпръсна облаците и аз се спуснах към ледника. Повърхността му е много неравна, издига се като вълните в разбунен океан, рязко се спуска надолу, прорязана от дълбоки цепнатини. Леденото поле, е широко около една левга, ала ми бяха необходими близо два часа, за да го прекося. Отсрещната планина е само гола, перпендикулярна скала.
