но не и топлина, Сафи, Агата и Феликс се отправиха на дълга разходка, а старецът сам пожела да остане у дома. Когато децата му тръгнаха, той взе китарата си и изсвири няколко тъжни, но нежни мелодии, по-тъжни и по-нежни от всичко, което бях слушал преди. Отначало лицето му изразяваше удоволствие, но постепенно видът му стана замислен и удоволствието се смени с тъга, а след малко даже остави инструмента и дълбоко се замисли.
Сърцето ми започна силно да бие; това бе часът на изпитанието, който щеше да осъществи надеждите или да потвърди опасенията ми. Слугите отидоха до близкия панаир. Около къщата и вътре в нея всичко бе тихо и спокойно; случаят бе изключително подходящ и въпреки това, щом тръгнах да осъществявам плана си, краката ми се подкосиха и аз се отпуснах на земята. После отново станах, призовах на помощ всичката твърдост, на която бях способен, и дръпнах настрана дъските, с които маскирах входа на убежището си. Свежият въздух ме ободри, вдъхна ми решителност и аз се запътих към вратата на къщата.
Почуках.
— Кой е? — попита старецът. — Влезте. Влязох.
— Извинете ме, че така ви се натрапвам — започнах аз. — Аз съм пътник и се нуждая от малко отдих. Ще ви бъда много благодарен, ако ми разрешите да поседна за няколко минути пред камината.
— Заповядайте — отговори дьо Ласей. — Ще се постарая да ви помогна с каквото мога, но за жалост децата ми не са в къщи и тъй като съм сляп, съжалявам, че няма да мога да ви нахраня.
— Не се безпокойте, добри стопанино, храна имам, единствено се нуждая от топлина и почивка.
Седнах и двамата замълчахме. Разбирах, че всяка минута ми е скъпа, но не знаех как да започна разговора. Тогава старецът се обърна към мен:
— Съдейки по езика ви, пътниче, и вие сте французин като мен.
— Не, но израснах във френско семейство и разбирам само този език. Дошъл съм сега да моля закрила от едни приятели, които искрено обичам и се надявам да разположа към себе си.
— Те немци ли са?
— Не, французи. Но да поговорим за друго. Аз съм нещастно, самотно същество и нямам на този свят нито приятел, нито роднина. Тези добри хора, при които отивам, никога не са ме виждали и не ме познават. Много се страхувам, защото ако не успея, завинаги ще остана вън от човешкото общество.
— Не се отчайвайте. Да нямаш приятели, е наистина голямо нещастие. Но човешките сърца, когато не са в плен на чисто себични интереси, са изпълнени с братска любов и милосърдие. Затова осланяйте се на надеждите си и ако тези хора са добри и сърдечни, не се отчайвайте.
— Те са много мили — най-прекрасните хора на света. Но за жалост са предубедени срещу мен. Аз имам кротък нрав, до този момент никому зло не съм сторил, дори напротив — правил съм добро. Но очите им са замъглени от фатално предубеждение и там, където трябва да видят един чувствителен и добър приятел, те виждат само едно отвратително чудовище.
— Жалко наистина, но ако действително няма в какво да бъдете упрекнат, не можете ли да разсеете заблудата им?
— Точно това ще се опитам да направя и затова именно толкова се страхувам. Много обичам тези приятели и без тяхно знание месеци наред се опитвам да им служа, но те си мислят, че искам да им причиня зло и това е именно предубеждението, което трябва да разсея.
— Къде живеят вашите приятели?
— Недалеч оттук.
Старецът замълча, но после продължи:
— Ако ми разкажете откровено и подробно историята си, може би ще се опитам да ги предразположа към вас. Аз съм сляп и не мога да съдя за външността ви, но в думите ви има нещо, което ме убеждава във вашата искреност. Аз съм само беден изгнаник, но би ми доставило истинско удоволствие да направя услуга на ближния си.
— Добри човече! Благодаря ви и приемам вашето великодушно предложение. Със своята доброта вие ме вдигате от праха. Надявам се, че с ваша помощ няма да бъда отлъчен от обществото на вашите ближни.
— Да пази господ! Дори да сте истински престъпник, отлъчването само ще ви доведе до отчаяние и няма да ви обърне към доброто. Аз и семейството ми сме невинно осъдени, затова, вярвайте, искрено ви влизам в положението.
— Как да ви се отплатя, благородни добродетелю? За пръв път чувам добри думи от вашата уста, ще ви бъда вечно признателен. А добротата ви ме кара да се надявам на радушен прием у приятелите, с които ще се срещна.
— Бихте ли ми казали имената и адреса на тези приятели?
Аз млъкнах. Ето го, мислех си, решаващия миг, който или ще ме ограби, или ще ме ощастливи за цял живот. Напразно се опитвах да насъбера смелост, за да отговоря — усилието само ме лишаваше и от последни сили. Аз рухнах върху един стол и гръмко се разридах. В този момент чух стъпките на младите си покровители. Нямах време за губене. Сграбчих ръката на стареца и извиках:
— Дойде мигът! Спасете ме и ме закриляйте! Вие и вашето семейство сте приятелите, към които се стремя. Не ме изоставяйте в часа на изпитание.
— Боже мой! — извика старецът. — Но кой сте вие? Тук вратата се разтвори и в стаята влязоха Феликс.
Сафи и Агата. Кой ще опише ужаса им, когато ме видяха? Агата припадна, Сафи не бе в състояние да помогне на приятелката си и побягна навън, а Феликс се хвърли напред и със свръхчовешко усилие ме откъсна от стареца, чиито колене прегръщах. Обзет от ярост, той ме събори на земята и силно ме удари с тояга. Аз можех да го разкъсам на парчета, както лъв разкъсва антилопа. Ала сърцето ми бе свито от горчива болка и аз се въздържах. Видях, че се кани пак да ме удари, но обладан от мъка, избягах от къщата и се скрих, незабелязан от никого, в моя навес.
ГЛАВА XVI
О, проклет създателю! Защо продължих да живея? Защо в същия миг не изгасих искрата на живота, която ти така безотговорно запали? Не знам; отчаянието още не ме бе обхванало, усещах по-скоро ярост и жажда за мъст. С удоволствие бих унищожил къщата и нейните обитатели и бих се насладил на писъците и страданията им.
Когато нощта се спусна, аз излязох от убежището си и тръгнах да бродя из гората; и тук, без да се страхувам, че някой ще ме чуе, дадох воля на болката си и започнах да вия. Бях като див звяр, разбил в яростта си капана; рушах всичко по пътя си и се мятах из гората с бързината на елен. Каква ужасна нощ прекарах! Студените звезди светеха подигравателно, а голите дървета размахваха клони над главата ми; от време на време тишината се нарушаваше от мелодичното пеене на някоя птичка. Всички освен мен почиваха или празнуваха и само аз, подобно на Сатаната, носех в себе си собствения си ад и не срещайки нигде съчувствие, жадувах да изтръгвам дърветата с корените, да сея хаос и разруха, а след това да се любувам на разрушеното от мен.
Но на подобни изстъпления не можех да се радвам дълго време; прекаленото физическо усилие ме изтощи и аз се отпуснах върху мократа земя в безсилно отчаяние. Измежду милионите хора на земята нямаше ни един, който да се смили над мен или да ми помогне; защо тогава да изпитвам жал към враговете си? Не! От този момеят нататък аз обявих вечна война на целия човешки род и най-вече на онзи, който бе ме създал и обрекъл на непоносими мъки.
Слънцето изгря; дочуха се човешки гласове и разбрах, че няма да мога да се прибера по светло в убежището си. Затова се скрих в гъстия храсталак и реших да посветя близките часове на размишления върху своето положение.
Слънчевата светлина и чистият въздух донякъде ми възвърнаха спокойствието; а след като размислих над случилото се в къщата, стигнах до неизбежния извод, че прекалено съм избързал със заключенията. Нямаше съмнение, че бях действувал необмислено. Думите ми очевидно бяха предразположили стареца към мен и аз сглупих, като се показах пред очите на децата му. Трябваше преди всичко да накарам стария дьо Ласей да свикне с мен и постепенно да се разкрия на останалите членове от семейството, когато вече са готови да ме приемат. Грешката обаче не ми се стори непоправима и след дълъг размисъл реших да се
