бяло цвете, показало се изпод снега. Рано сутрин, преди още да е станала, той почистваше снега, затрупал пътеката, по която тя отиваше до краварника, валеше вода от кладенеца, носеше дърва от навеса, където с голяма изненада откриваше, че запасът му е винаги подновен от невидима ръка. През деня, струва ми се, работеше за съседен фермер, защото често излизаше и не се прибираше до обяд, а дърва не носеше Или пък се трудеше в градината, но тъй като през зимата там имаше малко работа, често четеше на глас на Агата и стареца.
Отначало това четене силно ме озадачаваше, но постепенно открих, че както при говоренето, така и тук той произнася едни и същи думи. Затова предположих, че върху хартията той вижда знаци от речта, които са му ясни, и започнах пламенно да мечтая и аз да се науча да ги разбирам; но как можех да постигна това, след като ми бяха непонятни дори звуците, които тези знаци обозначаваха? Впрочем аз чувствително напредвах в това отношение, но не дотолкова, че да следя разговора им, колкото и да напрягах ума си: беше ми напълно ясно, че макар и да копнеех да се покажа, не биваше да правя това, преди първо да овладея езика им; ако умеех да говоря, те сигурно биха ми простили отблъскващия външен вид, защото бях осъзнал и това от контраста, който постоянно биеше на очи.
Любувах се на красотата на моите приятели, на грациозните им движения, на нежния цвят на лицето, но какъв ужас изпитах, когато видях собственото си отражение в прозрачната вода на водоема. Отначало се отдръпнах и не повярвах, че огледалната повърхност отразява именно мен, но като се убедих напълно, че това чудовище съм самият аз, изпълниха ме горчиви чувства на отчаяние и унижение. Уви. Аз все още не разбирах напълно фаталните последици от това злощастно уродство.
Слънцето ставаше все по-топло, дневната светлина се задържаше по-дълго, снегът се стопи и аз видях голите дървета и черната земя. Феликс имаше повече работа и заплахата от надвисналия глад изчезна. Храната им, както разбрах, беше проста, но здравословна и можеха да си я набавят в достатъчно количество. В градината се появиха нови растения, които те използуваха за храна, и с течение на времето броят им се увеличаваше.
Всеки ден по обяд старецът излизаше навън, подкрепян от сина си, стига да не валеше, както разбрах, че се казва, когато от небето се сипеше вода. Това се случваше често, но вятърът скоро изсуши земята и времето ставаше все по-приятно.
Моят живот в укритието ми оставаше непроменен. Сутрин наблюдавах жителите на къщата, а когато те се разпръсваха, всеки по своята работа, лягах да поспя; през останалата част от деня продължавах да ги наблюдавам. Когато те се оттегляха за през нощта, аз се отправях към гората да събера храна за себе си и дърва за тях, стига да имаше луна или звезди. На връщане, ако трябваше, почиствах пътеката от снега или изпълнявах други от Феликсовите задължения така, както го бях виждал да ги върши. По-късно научих, че работата, свършена от невидимата ръка, силно ги озадачавала, а веднъж или два пъти ги чух в такива случаи да произнасят думите
Започнах вече да мисля по-ясно и мечтаех да открия чувствата и подбудите за постъпките на тези мили същества; горях от любопитство да науча защо Феликс има такъв нещастен вид и защо Агата е тъжна. Мислех си (жалък глупак), че може би ще съм в състояние да възвърна щастието на тези достойни хора. Когато спях или не бях в укритието си, пред очите ми продължаваха да се мяркат образите на почтения сляп баща, милата Агата и прекрасния Феликс. За мен те бяха висши същества, в чиито ръце реших да поставя един ден съдбата си. Във въображението си виждах хиляди картини за това как ще се появя пред тях и как ще ме приемат. Мислех си, че в първия момент ще ги отвратя, но после с кроткото си поведение и ласкави думи ще спечеля благоволението, а по-късно и любовта им.
Тези планове ме въодушевяваха и ме караха още по-прилежно да се уча на изкуството да говоря. Езикът ми беше тежък, но гъвкав и макар гласът ми да не наподобяваше музикалните звуци, които те произнасяха, аз все пак извличах достатъчно лесно думите, които разбирах. Всичко това напомняше много баснята за магарето и домашното кученце, ала все пак кроткото магаре с добрите си намерения заслужаваше въпреки недодялания си вид по-добро отношение, не само побой и ругатни.
Пролетните дъждове и галещата топлина преобразиха земята. Хората, които преди тази промяна сякаш се криеха в пещери, се пръснаха по полетата и се заеха да ги обработват. Птиците чуруликаха по-весело, листата по дърветата напъпиха. О, щастлива земя! До неотдавна студена, влажна и неприветлива, тя стана достойно жилище за боговете. Душата ми се радваше на великолепната природа, миналото се изтри от паметта ми, в настоящето цареше мир и покой, а бъдещето се озаряваше с ярките лъчи на надеждата и предвкусването на радостта.
ГЛАВА XIII
Бързам да стигна до вълнуващите страници на моята история. Ще разкажа за събитията, които ме направиха това, което съм.
Пролетта бързо напредваше, времето беше топло, небето — безоблачно. С изненада гледах как доскорошната мрачна пустиня разцъфна с най-прекрасни цветя й сочна зеленина. Сетивата ми възприемаха с възторг хилядите възхитителни миризми и прекрасни гледки.
В един от дните, когато жителите на къщата си почиваха от работа — старецът свиреше, а децата му го слушаха, — забелязах, че лицето на Феликс е неизразимо печално; по едно време баща му спря да свири и очевидно го попита каква е причината за това. Феликс отговори с весел глас и старецът отново засвири, но в този момент на вратата се почука.
Беше млада жена, която пристигна на кон, придружена от местен селянин. Тя носеше тъмен костюм, а лицето й бе скрито зад черен воал. Агата попита нещо и непознатата произнесе мелодично само името на Феликс. Гласът й беше като музика и се отличаваше от гласовете на моите познати. Като чу името си, Феликс скочи и се приближи, а тя, щом го съзря, отхвърли воала си и аз видях едно ангелски красиво лице. Косата й беше лъскава, гарвановочерна и сплетена по особен начин, очите тъмни, но с мек израз, макар и възбудени; чертите на лицето бяха правилни, тенът — прозрачно чист, а по бузите й играеше нежна руменина.
Феликс засия от радост, като я видя, и от лицето му изчезна всякаква следа от мъка — по него веднага се изписа възторг, на който не предполагах, че е способен; очите му заблестяха, бузите поруменяха от удоволствие и в този миг той ми се видя прекрасен като непознатата. Тя беше във властта на най различни чувства: избърса сълзите от чудните си очи и протегна ръката си към Феликс, който възхитено я целуна и я нарече, доколкото можах да чуя, своя прекрасна арабка. Тя, изглежда, не го разбра, но се усмихна. Той й помогна да слезе от коня, освободи водача и я поведе към къщи. Там размени няколко думи с баща си и младата непозната коленичи в краката на стареца и посегна да целуне ръката му, но той я вдигна и нежно я прегърна.
Скоро забелязах, че макар непознатата да произнасяше членоразделни звуци и да говореше на някакъв свой език, нито нея я разбираха, нито тя самата разбираше обитателите на къщата. Те се обясняваха със знаци, които не ми бяха ясни, но виждах, че присъствието й внесе радост в къщата и разпръсна тъгата, както се разпръсква утринна мъгла. Феликс имаше особено щастлив вид и радостно се усмихваше на своята арабка. Агата — винаги милата Агата — целуваше ръцете на прекрасната непозната и сочейки към брат си, правеше знаци, които, доколкото разбрах, означаваха, че преди нейното пристигане той е бил тъжен. Така изминаха няколко часа и лицата на всички сияеха от радост, която си оставаше непонятна за мен. Скоро разбрах по честото повтаряне на някои думи, че гостенката се опитва да научи техния език; веднага ми хрумна, че мога да се възползувам от уроците за същата цел. На първия урок тя научи около двадесет думи, повечето от които аз вече знаех, но с останалите попълних речника си.
Нощта се спусна и Агата и арабката се оттеглиха рано. Когато се разделяха, Феликс целуна ръката на непознатата и каза: „Лека нощ, мила Сафи.“ Той остана доста до късно да беседва с баща си и от честото повтаряне на името й се досетих, че темата на разговора бе прекрасната гостенка. Много ми се искаше да разбера за какво става дума и напрягах всичките си сили, но напразно.
На сутринта Феликс се зае с работите си, а след като Агата приключи с всекидневните си задължения, арабката седна в краката на стареца, взе китарата му и засвири чудни мелодии, които изтръгнаха от мен сълзи и същевременно предизвикаха радост. Тя пееше, а плътният й глас се лееше и замираше като песента на славея в гората.
