търкаляха по земята. Жаждата си задоволих с водата от потока, а след това легнах и така съм заспал.
Когато се събудих, наоколо бе тъмно; стана ми хладно и инстинктивно се изплаших от самотата. Преди да напусна квартирата ти, усещайки студ, си бях наметнал някакви дрехи, но те се оказаха недостатъчни да ме предпазят от нощната слана. Бях жалък, безпомощен и нещастен, нищо не знаех и нищо не разбирах, ала усещах как страданието ме обгръща от всички страни — и заплаках.
Скоро небето се озари с мека светлина, която ми достави удоволствие. Станах от земята и видях как иззад дърветата се показа някакъв сияен кръг. Аз се загледах учуден в него. Той бавно се издигаше, но вече осветяваше пътеката и аз отново се отправих да търся плодове. Все още ми беше студено, но под дърветата открих едно огромно наметало, с което се увих, и седнах на земята. В главата ми нямаше никаква ясна мисъл — всичко се бе объркало. Усещах светлина, глад, жажда, тъмнина. Безброй звуци отекваха в ушите ми и от всички страни нахлуваха миризми; единственото, което ясно различавах, бе луната и затова с удоволствие започнах да я съзерцавам.
Денят няколко пъти смени нощта, а лунният диск значително намаля, преди да започна да разграничавам усещанията си. Вече виждах бистрия поток, който ми даваше вода, и дърветата, които ме укриваха в сянката си. С радост открих, че пленителните звуци, които така често галеха слуха ми, се издаваха от малките крилати животни, пърхащи пред очите ми в светлината на деня. Започнах също да различавам с голяма точност обкръжаващите ме предмети и границите на надвисналия върху мен светъл купол. Понякога се опитвах да подражавам на сладкото чуруликане на птиците, но безуспешно. Друг път исках по своему да изразя усещанията си, ала резките, нечленоразделни звуци, които се откъсваха от устата ми, ме плашеха и ме караха отново да замлъкна.
Луната престана да изгрява, после пак се появи, но по-малка и с друга форма, а аз все още живеех в гората Сега вече усещанията ми бяха отчетливи, а умът ми с всеки изминат ден получаваше повече храна. Очите ми привикнаха към светлината и започнах да възприемам предметите в истинските им форми — различавах насекомото от растението, а постепенно и различните растения Открих, че врабчето издава само остри звуци, а косът и дроздът — нежни и приятни.
Един ден, скован от студ, открих запален огън, оставен от скитащи просяци, и с възхищение усетих топлината му. От радост пъхнах ръка в горящите въглени, ала веднага я отдръпнах и извиках от болка. Колко странно, помислих аз, че една и съща причина може да породи такива противоположни усещания! Разгледах от какво е направен огънят и открих, че се състои от дърво. Бързо насъбрах клони, но те бяха влажни и не се разпалиха. Това ме огорчи и аз дълго седях и наблюдавах пламъците. Мокрите съчки, които бях оставил наблизо, изсъхнаха и се запалиха. Замислих се и след като опипах различните парчета дърво, открих причината. Веднага започнах да събирам големи количества дърва, за да ги изсуша и да си осигуря топлина. Когато настъпи нощта и донесе със себе си съня, аз започнах много да се страхувам да не би огънят да изгасне. Покрих го внимателно със сухи клонки и листа, а отгоре наредих от влажните; едва тогава си постлах наметалото и потънах в сън.
Събудих се на сутринта и първата ми работа бе да изтичам при огъня. Открих го и лекият полъх на вятъра бързо го разпали. Това също ми направи впечатление, направих от листа нещо като ветрило и раздухах въглените, които почти бяха изгаснали. Когато нощта отново се спусна, с радост видях, че огънят е източник не само на топлина, но и на светлина и че същата тази стихия е много полезна за приготвянето на храна, тъй като захвърлената от скитниците храна се бе изпекла и имаше много по-добър вкус от плодовете, които берях от дърветата. Опитах се да приготвя храната си по същия начин и я поставих върху горящите въглени. Но плодовете се развалиха, докато орехите и корените станаха по-вкусни.
Впрочем храна намирах все по-трудно. Често прекарвах целия ден в търсене на един-два желъда, с които да залъжа острия си глад. Когато разбрах това, реших да напусна мястото, което до този момент ми бе служило за жилище, и да потърся друго, където по-лесно да задоволявам нуждите си. По време на това си преселване горчиво съжалявах за загубата на огъня, придобит съвсем случайно и който не знаех как да възпроизведа. Няколко часа размишлявах над тази сериозна трудност, ала бях принуден да се откажа от всякакви опити да я разреша. Увих се плътно в наметалото и тръгнах през гората по посока на залязващото слънце. Три дни вървях, докато излязох на едно открито място. Предишната нощ бе паднал дебел сняг и полетата представляваха равна бяла пелена. Тази гледка ме натъжи, а краката ми измръзнаха от студеното влажно вещество, покрило земята.
Трябва да е било около седем часа сутринта и умирах от желание да си намеря храна и подслон. Най- сетне забелязах върху едно възвишение малка колиба, явно строена от овчар. Не бях виждал такова нещо и с голямо любопитство разгледах постройката. Вратата бе отворена и аз влязох. До огъня бе седнал един старец и си приготвяше ядене. Като чу шум, той се обърна, ала щом ме съзря, изкрещя високо, побягна от колибата и хукна през полето с бързина, за която немощното му тяло на пръв поглед изглеждаше неспособно. Външният му вид беше различен от всичко, което бях виждал, а бягството му ме изненада. Затова пък колибата ме очарова — снегът и дъждът не проникваха в нея, подът бе сух и тя ми се видя чудесна — божествена обител, какъвто е бил Пандемониум13 за адските духове след мъките им в огненото езеро. Аз лакомо погълнах остатъците от закуската на овчаря, състояща се от хляб, сирене, мляко и вино. Последното впрочем не ми хареса. После умората ме повали, аз прилегнах върху купчина слама и съм заспал.
Беше обяд, когато се събудих; примамен от топлината на слънцето, което ярко осветяваше бялата земя, аз реших да продължа пътуването си. Сложих всичко, останало от храната на овчаря, в една торба, закрачих през полята и вървях така няколко часа, докато по залез слънце стигнах до едно селце. Каква чудна гледка ми се стори. Възхищавах се подред на колибите, спретнатите къщурки и по-богатите къщи. Апетитът ми се възбуди от зеленчуците в градините, от млякото и сиренето, наслагани по прозорците. Влязох в една от най-хубавите къщи, но едва бях прекрачил прага, и децата се разпищяха, а една жена припадна. Цялото село се вдигна на крак — едни побягнаха, други ме нападнаха, докато не ме израниха жестоко с камъни и други предмети, с които ме замеряха. Тогава хукнах, изплашен към полето и се скрих в един малък, съвсем пуст навес, който ми се видя жалък след дворците в селото. Беше разположен до една много спретната къща, но след скъпо заплатения съвсем пресен опит не посмях да вляза. Убежището ми беше дървено и толкова ниско, че едва можех да се изправя. Подът не беше дъсчен, но поне бе сух и макар вятърът да проникваше през безбройните пролуки, все пак ми беше приятно на завет от снега и дъжда.
Скрих се там и полегнах, щастлив, че си намерих макар и жалко, но все пак убежище от лошото време и жестоките хора.
Щом съмна, изпълзях от укритието си, за да огледам съседната къща и да разбера дали ще мога да остана в новото си жилище. То бе прилепено към гърба на къщата, от едната му страна имаше свинарник, от другата — водоем с чиста вода. В четвъртата стена имаше отвор, през който се бях вмъкнал; а сега, за да не ме забележи никой, аз закрих всяка пролука с камъни и парчета дърво, но така, че лесно да мога да ги отдръпвам и да излизам навън. Светлина проникваше само през свинарника, но тя ми стигаше.
След като уредих по този начин жилището си и го застлах със слама, аз влязох вътре, защото забелязах в далечината човешка фигура, а прекалено добре си спомнях приема, който получих предната нощ, за да се доверя на подобна среща. Но преди това си набавих храна за през деня — парче сух хляб, който задигнах, и черпак, с който можех да пия от чистата вода на водоема по-удобно, отколкото от шепата си. Полът бе леко издигнат и затова напълно сух, а поради близостта на комина вътре беше дори топло.
След като се подсигурих така, намислих да остана в тази колиба, докато някакви нови обстоятелства не променят решението ми. В сравнение с предишното ми жилище в мрачната гора, клоните на дърветата, през които се процеждаше дъждът, и влажната земя, тук бе истински рай. Закусих с удоволствие и тъкмо щях да отместя една от дъските, за да си налея малко вода, когато чух стъпки; надникнах през една пролука и видях младо момиче с ведро на главата, което мина покрай навеса ми. На вид беше съвсем кротка и никак не приличаше на селянките и селските прислужници, които срещнах по-късно. Вярно, че беше зле облечена — единствените й дрехи бяха груба синя пола и сукнен жакет; косата й бе сплетена, но без никакви украшения. Лицето й изразяваше търпеливост и тъга. Тя се изгуби от погледа ми, но след около четвърт час я видях да се връща обратно — този път кофата й бе наполовина пълна с мляко. Докато тя с явен труд носеше ведрото, насреща й се появи юноша с още по-печален вид. Той произнесе с тъжен тон няколко думи, пое кофата и я отнесе в къщи. Тя го последва и те се изгубиха от погледа ми. След малко отново съзрях младежа; той прекоси нивата зад къщата с някакви инструменти в ръка; момичето също шеташе ту из къщата, ту из двора.
