Като разгледах по-внимателно жилището си, открих, че единият от прозорците на къщата по-рано е гледал към него, а сега бе закован с дъски. В едната имаше съвсем малка пролука. През нея видях стая, варосана и чиста, но много оскъдно обзаведена. В единия ъгъл до огнището седеше, облегнал отчаяно глава върху ръцете си, старец. Момичето чистеше стаята, но след малко извади нещо от едно чекмедже, седна до него и заработи; той взе някакъв инструмент и засвири, а звуците бяха по-сладки от песента на дрозда или славея. Гледката беше прелестна дори за мен, нещастника, който никога преди не бе виждал нищо красиво. Сребристобелите коси и кроткият израз на лицето на стареца спечелиха уважението ми, а милото държане на момичето — нежната ми обич. Той свиреше някаква приятна и тъжна мелодия, която просълзи прекрасната му слушателка; старецът забеляза това, едва когато тя се разхълца. Тогава той каза нещо и милото създание остави ръкоделието си и коленичи в краката му. Той я вдигна и се усмихна с толкова доброта и любов, че усетих как ме завладяха нови чувства — странни и силни: това бе смесица от болка и удоволствие, нещо, което не бях изпитвал нито от глада и студа, нито от топлината и храната; отдръпнах се от прозореца, защото не можех повече да се сдържам.
Скоро младият мъж се върна с вързоп дърва на раменете си. Момичето го посрещна на прага, помогна му да свали товара, отнесе част от топливото в къщата и го хвърли в огъня. После двамата се оттеглих в друга част на къщата и той й показа голям комат хляб и парче сирене. Тя се зарадва и изтича до градината за корени и растения, които постави във вода, а после върху огъня. След това продължи работата си, а мъжът отиде в градината, където започна да копае и скубе треви. След като се занимава с това близо час, момичето отиде при него и двамата се прибраха в къщата.
Междувременно старецът стоеше умислен, ала щом те се зададоха, той си придаде по-бодър вид и всички? седнаха да се хранят. Това не им отне много време. Момичето отново започна да подрежда къщата, а старецът излезе за малко на припек, облегнат на рамото на младежа. Нищо по-красиво от контраста между тези прекрасни създания! Единият стар, с бели коси, излъчващ доброта и обич, другият млад, строен и гъвкав, с изваяни черти на лицето, но с тъжни, даже отчаяни очи. Старецът се прибра в къщата, а младежът нарами инструменти, различни от тези, които използува сутринта, и се отправи към полето.
Нощта бързо се спусна, но аз с огромно учудване открих, че обитателите на къщата си имаха начин да удължат деня — с помощта на свещи; зарадвах се, че залезът не слага край на удоволствието, което изпитвах, наблюдавайки моите съседи. Вечерта младите се занимаваха с неща, които не ми станаха ясни, а старецът отново взе инструмента си, от който извличаше божествените звуци, предизвикали същата сутрин възхищението ми. Когато той свърши, младият мъж започна да реди монотонни звуци, които не ми напомняха нито хармоничното свирене на стареца, нито песента на птиците. По-късно разбрах, че е чел на глас, но тогава още нямах представа за писмото и четмото.
Като прекара така известно време, семейството изгаси светлината и се оттегли, както предположих, да си почине.
ГЛАВА XII
Лежах на сламата, но не можех да заспя. Размишлявах върху видяното през деня. Това, което най- силно ме бе впечатлило, бяха кротките обноски на тези хора. Копнеех да се присъединя към тях, но не смеех. Прекалено добре помнех как се отнесоха към мен предишната нощ жестоките селяни и реших, каквото и да предприема в бъдеще, за момента да остана незабелязан в укритието си, да ги наблюдавам и да се опитам да отгатна причините за тяхното поведение.
На другата сутрин те станаха преди изгрев слънце. Младата жена разтреби къщата и приготви храната, а мъжът излезе веднага след закуска.
Деня прекараха по същия начин, както и предишния. Мъжът бе постоянно зает извън дома, а момичето шеташе в къщата. Старецът, както по-късно разбрах, бе сляп а прекарваше времето си в свирене и размишления. Нищо не може да се сравни с любовта и благоговението, които младите показваха към своя почтен съжител. Те му оказваха с готовност безброй малки прояви на уважение и обич, а той им се отплащаше с благата си усмивка.
И все пак не бяха напълно щастливи. Младите често се уединяваха и плачеха. Не виждах причина за тази печал, но много се разстройвах. Щом такива прекрасни създания страдаха, то тогава какво странно, че страдах и аз, жалкото, самотно същество? Но защо тъгуваха тези кротки хора? Те имаха великолепна къща (такава бе тя в моите очи) и всякакъв разкош: огън да ги топли в студено време, вкусна храна, когато са гладни, облечени бяха в чудесни дрехи и което бе най-важно, имаха своята компания, разговори, всеки ден си разменяха погледи, изпълнени с обич и доброта. Какво означаваха техните сълзи? Действително ли бяха признак на мъка? Отначало не бях в състояние да си отговоря на тези въпроси, но постоянните наблюдения с течение на времето ми обясниха неща, които отначало ми изглеждаха загадъчни.
Доста време мина, преди да открия една от причините за безпокойство в това достойно семейство: крайната бедност. Храната им се състоеше изцяло от плодовете на градината и млякото на кравата, а тя през зимата почти нищо не даваше, защото стопаните й нямаха с какво да я хранят. Видях, че често ги измъчваше остър глад, особено младите, които на няколко пъти слагаха храната си пред стареца, без да оставят нищо за себе си.
Този жест много ме трогна. Бях свикнал да крада през нощта от техните запаси за собствени нужди, но като видях, че по този начин им причинявам допълнителни страдания, започнах да се задоволявам с горски плодове, ядки и корени, които събирах в близкия лес.
Открих и друг начин да им помагам. Оказа се, че младежът прекарва голяма част от деня в събиране на дърва за огъня, така че през нощта аз често вземах инструментите му, научих се бързо да си служа с тях и им набавях дърва за няколко дни.
Спомням си колко много се изненада младата жена първия път, когато отвори на сутринта вратата и видя пред прага огромна купчина дърва. Тя изрече на висок глас няколко думи и младежът също излезе и се учуди. С удоволствие забелязах, че през този ден той не отиде в гората, а се зае да постегне къщата и прекопае градината.
След време направих едно още по-голямо откритие. Разбрах, че тези хора имат начин да си съобщават един на друг мисли и чувства посредством членоразделни звуци. Забелязах, че произнесените от тях думи предизвикваха радост или печал, усмивки или огорчение по лицата на слушателите. Това бе наука на боговете и аз страстно пожелах да се запозная с нея. Но всеки опит в тази насока завърши с неуспех. Те произнасяха думите бързо и тъй като последните нямаха видима връзка с предметите, на мен не ми се удаваше да открия ключа към разбулването на тайната. Ала положих голямо старание и след като прекарах в убежището си няколко лунни месеца, открих названията на най-познатите предмети:
Така прекарах зимата. Милите обноски и красотата на обитателите на къщата силно ме привързаха към тях — когато бяха нещастни, и аз се чувствувах подтиснат, когато се радваха, и аз споделях това чувство. Освен тях почти не виждах хора, а когато някой чужд човек се появеше в къщата, грубите маниери и нескопосаният вървеж само подсилваха в очите ми превъзходството на моите приятели. Забелязах, че старецът често се опитваше да ободри децата си, както ги наричаше понякога, да не се поддават на меланхолията. Разговаряше с весел глас и лицето му изразяваше доброта, която доставяше удоволствие дори на мен. Агата го изслушваше с уважение, понякога очите й се пълнеха със сълзи и тя ги избърсваше незабелязано, ала видях, че след увещанията на баща си тя придобиваше по-весел вид и разговаряше по- бодро. Но не и Феликс. — Той бе най-тъжният от тримата и дори на мен, неопитният, ми ставаше ясно, че е страдал повече от останалите. Но ако изразът на лицето му бе скръбен, гласът му беше по-весел от този на сестра му, особено когато се обръщаше към стареца.
Бих могъл да дам безброй много примери, които, макар и незначителни, характеризираха добре нрава на тези мили хора. Крайно мизерният живот не попречи на Феликс с радост да поднесе на сестра си дървото
