под влияние на преживените от нас беди; това, което сега ни изглеждаше сигурно и осезателно щастие, можеше скоро да се стопи като сън и да не остави друга следа освен дълбоко и непреходно огорчение.
Направени бяха необходимите приготовления за предстоящото събитие; приемахме поздравителни визити и от всички страни сияеха радостни усмивки. Аз затворих колкото можех по-дълбоко в сърцето си стаената тревога и весело и сериозно се включих в плановете на баща ми, макар че те може би щяха само да доведат моята гибел. Благодарение на старанията на баща ми австрийското правителство върна на Елизабет част от наследството й. Сега тя притежаваше малко имение на бреговата на Комо. Разбрахме се веднага след сключването на брака да отпътуваме за вила Лавенца и да прекараме първите си щастливи дни край прекрасното езеро.
Междувременно взех необходимите предпазни мерки, за да се защитя, в случай че демонът се опита да ме нападне открито. Постоянно носех със себе си пистолети и кама и непрекъснато бях нащрек, за Да предотвратя всякакво вероломство; това до значителна степен ме успокояваше. В същност с наближаването на сватбения ден заплахата започна да ми се струва нереална, незаслужаваща да си нарушавам спокойствието, докато щастието, което се надявах да получа в женитбата, ми изглеждаше все по-осезаемо с приближаването на тържествената дата и с непрекъснатите приказки, които слушах около себе си като за нещо решено, на което никакви случайности не могат да попречат.
Елизабет изглеждаше щастлива; моето спокойствие допринасяше много и за нейното успокоение. Но в деня, когато щяха да се осъществят желанията ми и да се реши моята съдба, тя се натъжи, обладана от някакво злокобно предчувствие; може би също така си мислеше за страшната тайна, която бях обещал да й разкрия на другия ден. Междувременно баща ми не можеше да се нарадва и в суматохата на приготовленията отдаде тъжното настроение на снаха си на обичайната свенливост на младоженките.
След церемонията в къщата на баща ми се събраха много гости; бяхме решили, че двамата с Елизабет ще се отправим на сватбеното си пътешествие по вода, ще пренощуваме в Евиан, а на другия ден ще продължим. Денят бе чудесен, вятърът — попътен и всичко благоприятствуваше за нашето сватбено пътуване.
Това бяха последните мигове в живота ми, когато се насладих на чувството за щастие. Бързо се придвижвахме напред — слънцето печеше, но един навес ни скриваше от лъчите му и ние се наслаждавахме на красивата природа ту на единия бряг на езерото, където се виждаше Мон-Салев, прелестните брегове на Монталегр и в далечината — извисен над всичко — прекрасният Монблан и множеството снежни планини, които напразно се опитват да му съперничат; ту на отсрещните брегове, където могъщата Юра издигаше тъмните си склонове като преграда за честолюбеца, намислил да напусне родината, или като непреодолима бариера за нашественика, който би намислил да я пороби. Взех ръката на Елизабет в своята.
— Ти си тъжна, любов моя. О, ако само знаеше какво съм изстрадал и какво може би ме очаква, би се постарала да ми дариш покой и поне през този ден да забравиш отчаянието.
— Бъди щастлив, мили Виктор — отговори Елизабет. — Надявам се, че не те заплашва беда, и искам да те уверя, че ако на лицето ми не е изписана радост, то сърцето ми поне е доволно. Нещо ми подсказва да не залагам прекалено много на бъдещето, което ни очаква, но аз няма да се вслушам в този злокобен глас. Гледай как бързо се движим и как облаците, които ту скриват, ту откриват купола на Монблан, правят тази красива гледка още по-прекрасна. Погледни също колко много риби плуват в прозрачните води и всяко камъче на дъното ясно се вижда. Какъв божествен ден! Колко щастлива и спокойна изглежда природата!
С тези думи Елизабет се опитваше да отвлече вниманието ми, а и своето, от всякакви тъжни мисли. Но настроението й бързо се менеше — за няколко мига очите й се озаряваха от радост, но тя непрекъснато се сменяше с безпокойство и замисленост.
Слънцето се спускаше все по-ниско; преминахме покрай устието на река Дранс и проследихме с поглед пътя й покрай дефилетата във високите планини и в долините между ниските хълмове. На това място Алпите почти докосват езерото и ние се доближихме до амфитеатъра от планини, които го ограждат откъм изток. Островърхият Евиан блестеше сред обрамчилите го гори и струпалите се върху него планини.
Вятърът, който до този момент ни носеше с поразителна бързина, до залез слънце утихна и се превърна в бриз; нежният му полъх леко бръчкаше водната повърхност и приятно шумолеше в листата на дърветата, а когато наближихме брега, от него ни лъхна най-възхитителният аромат на цветя и сено. Когато слязохме на брега, слънцето тъкмо залезе зад хоризонта и аз усетих как в мен оживяват грижите и страховете, които скоро щяха да ме сграбчат и да ме задържат завинаги в плен.
ГЛАВА XXIII
Беше осем часът, когато слязохме на брега; известно време се разхождахме и се радвахме на отмиращата светлина, след което се оттеглихме в хотела и се любувахме оттам на прекрасния изглед към езерото, горите и планините, скрити в мрака, но с все още релефни очертания.
Южният вятър утихна, но затова пък западният се надигна разярен. Луната достигна връхната си точка в небето и започна да се спуска; облаците се плъзгаха по нея по-бързи от грабливи птици и закриваха лъчите й, а езерото отразяваше неспокойното небе и развълнуваната му повърхност го правеше да изглежда още по-разтревожено. Внезапно се изсипа проливен дъжд.
През целия ден бях спокоен, но щом нощта разтвори в мрака очертанията на предметите, в мен се надигнаха хиляди страхове. Бях възбуден и напрегнат, дясната ми ръка стискаше пистолета, скрит в пазвата. Всеки звук ме плашеше, но твърдо бях решил да продам живота си скъпо и да не бягам от борбата, докато не изгасне животът ми или този на моя враг. Елизабет наблюдава известно време вълнението ми, запазвайки плахо и боязливо мълчание, но, изглежда, нещо в погледа ми й внуши ужас, защото ме попита разтреперана:
— Какво те тревожи, мили Виктор? От какво се страхуваш?
— О, спокойствие, спокойствие, любов моя! — отговорих аз. — Да мине тази нощ, и всичко ще бъде наред. Но тази нощ е страшна, много страшна.
В такова състояние прекарах един час, но изведнъж си представих колко ужасен ще бъде за жена ми двубоят, който очаквах всеки момент да започне, затова настойчиво я помолих да си легне, твърдо решен самият аз да не лягам, докато не си изясня къде е врагът ми.
Тя се прибра в стаята, а аз продължих известно време да крача напред-назад по коридорите, като изследвах всяко ъгълче, в което би могъл да се скрие противникът ми. Ала не открих никакви следи от него и тъкмо започвах да си мисля, че се е намесила някаква щастлива случайност и му е попречила да изпълни заканата си, когато изведнъж дочух страшен, пронизителен вопъл. Той идваше от стаята на Елизабет. Щом го чух, прозрях истината, ръцете ми се отпуснаха и всяко мускулче на тялото ми се вцепени; усещах как кръвта ми тече по вените и оросява крайниците ми. Това състояние продължи само миг; писъкът се повтори и аз се втурнах към стаята.
Боже мой! Защо не умрях тогава? Защо съм тук и разказвам за гибелта на най-светлата си надежда в най-чистото създание на този свят? Тя лежеше безжизнена и неподвижна, захвърлена напреки на леглото, с увиснала глава, а косата й скриваше наполовина изкривените черти на лицето й. Накъдето и да се обърна, пред очите си виждам винаги едно и също — безкръвните й ръце и отпуснато тяло, захвърлено от убиеца върху брачното ложе. Как можах да остана жив след всичко това? Уви! Животът е упорит и колкото по-малко го желаем, толкова по-силно се вкопчва той в нас. За момент изгубих съзнание и паднах безчувствен на пода.
Когато дойдох на себе си, бях заобиколен от наемателите в хотела; лицата им изразяваха неописуем ужас, но той бе само бледо подобие на чувствата, които ме разкъсваха. Втурнах се към стаята, където лежеше тялото на Елизабет — моята любов, моята съпруга, доскоро още жива, скъпа, така достойна за обич. Позата, в която я намерих, бе различна от тази, в която я оставих; сега лежеше с глава върху ръката си, а лицето и шията й бяха покрити с кърпа; приличаше на заспала. Спуснах се към нея и пламенно я прегърнах, но безжизнената отпуснатост и студенина ми напомниха, че това, което държа в ръцете си, вече не е Елизабет, която толкова обичах и ценях. На шията й ясно се виждаха следите от смъртоносните пръсти на демона в от устата й вече не излизаше дихание.
Наведен над нея в безумно отчаяние, аз случайно погледнах към прозореца. Преди той беше затъмнен, а сега със страх забелязах, че през него проникваше бледата, жълтеникава светлина на луната и осветяваше
