привързаност, без да се стремят към по-голяма близост. Питам се, дали и нашият случай не е такъв? Кажи ми, скъпи Виктор. Заклевам те в името на нашето щастие да ми отговориш напълно искрено: не обичаш ли друга?
Ти много си пътувал, няколко години живя в Инголщат и трябва да призная, приятелю мой, че когато миналото лято те видях толкова нещастен, търсещ самота и избягващ компанията на всяко живо същество, неволно си помислих, че може би съжаляваш за нашата връзка, но се смяташ задължен да изпълниш волята на родителите си, дори това да е в разрез с твоите желания. Едно такова разрешение обаче е погрешно. Признавам ти, приятелю, че те обичам и в светлите ми мечти за бъдещето ти си винаги до мен, неразделен другар и спътник. Но аз ти желая щастие, както на самата себе си, и ти заявявам, че женитбата ни би ме направила завинаги нещастна, ако не е продиктувана от собствения ти свободен избор. Ето и сега плача при мисълта, че ти, смазан от най-жестоки несгоди, може би задушаваш с думата чест всякаква надежда за любов и щастие, които единствено са в състояние да те направят отново това, което беше. Аз, която те обичам най-безкористно, може би ще увелича десетократно мъките ти, ако се изпреча на пътя на твоите желания. О, Виктор, повярвай, твоята братовчедка и другарка в игрите те обича прекалено искрено, за да не страда от такова предположение. Бъди щастлив, приятелю мой, и ако изпълниш тази моя единствена молба, бъди уверен, че нищо на света не ще наруши моя покой.
Нека това писмо не те разстройва; ако това ти е мъчително, не ми отговаряй утре или в други ден, или даже преди пристигането си. Чичо ще ми изпрати известие за здравословното ти състояние и когато се срещнем, ако видя на устните ти усмивка, чиято причина съм аз, не ми трябва друго щастие.
Това писмо оживи в паметта ми нещо, което бях успял да забравя — заканата на демона: „Ще бъда с теб през брачната ти нощ!“ Такава бе присъдата ми и през тази нощ той ще положи всички усилия да ме унищожи и да ме лиши от всяка надежда за щастие, което можеше донякъде да облекчи страданията ми. През тази нощ той бе решил да завърши престъпленията си с моята смърт. Е, нека бъде така; със сигурност ще има смъртна схватка и ако той излезе победител, аз ще си почина в мир и ще се сложи край на властта му над мен. Ако ли го победя, то отново ще бъда свободен. Уви! За каква свобода говоря? Същата, на която се радва селянинът, когато пред очите му са изклали цялото му семейство, изгорили са къщата му, опустошили са земите му и са го пуснали да си върви бездомен, доведен до просяшка тояга, самотен, а уж свободен. Такава ще бъде и моята свобода, ала поне в лицето на Елизабет ще спечеля едно съкровище. Обаче угризенията на съвестта и мъчителното чувство за вина ще тежат на другото блюдо на везните и ще ме преследват до самата ми смърт.
Мила, любима Елизабет! Четях и препрочитах писмото й; в сърцето ми се промъкна нежност и се опита да нашепва блажени мисли за райска любов и радост, но ябълката е вече изядена и ръката на ангела ми отказва всякаква надежда. А бих дал живота си, само и само да я направя щастлива. Смъртта е неизбежна, ако чудовището изпълни заканата си, но аз си задавах въпроса: ще ускори ли женитбата ми моята съдба? Гибелта ми можеше да настъпи наистина няколко месеца по-рано, но ако мъчителят ми заподозре, че отлагам сватбата заради заплахите му, той ще намери друг и може би дори по-жесток начин да си отмъсти. Той се закле да бъде с мен през брачната ми нощ, но не смята, че тази заплаха го задължава междувременно да живее в мир. За да ми докаже, че още не се е наситил на кръв, той уби Клервал веднага след като произнесе заканите си. Затова реших, че ако незабавната ми женитба с братовчедка ми ще дари на нея или на баща ми щастие, то аз нямам право да я отлагам нито час, независимо от кроежите на врага ми срещу моя живот.
В такова състояние на духа писах на Елизабет. Писмото ми беше спокойно и нежно. „Страхувам се, любимо мое момиче — писах аз, — че ни е останало малко щастие на този свят; но всичко, на което съм в състояние да се радвам, е съсредоточено в теб. Прогони напразните си съмнения — единствено на теб посвещавам живота си и стремежите си към щастие. Имам една тайна, Елизабет, страшна тайна, и когато ти я разкрия, кръвта ти ще замръзне от ужас в жилите и тогава няма вече да се учудваш на моята мрачност, а на това, че още съм жив след всичко, което ми е минало през главата. Ще ти поверя тази злощастна и ужасна тайна в деня след нашата сватба, защото, мила братовчедке, между нас трябва да съществува пълно доверие. Но дотогава, заклевам те, не ми напомняй за това. Моля те най-сериозно и знам, че ще се съгласиш.“
След около седмица от получаването на писмото от Елизабет ние се завърнахме в Женева. Милото момиче ме посрещна с топлота и нежност, но при вида на измършавялото ми лице и зачервените от треската бузи в очите й се появиха сълзи. Тя също се бе променила. Бе отслабнала и бе изгубила до голяма степен онази възхитителна живост, която така ме очароваше по-рано; ала кротостта й, състрадателните, изпълнени с мекота погледи я правеха още по-подходяща другарка за един свършен, злочест човек като мен.
Спокойствието ми не се оказа дълготрайно. Спомените ме подлудяваха; когато си мислех за изминалите събития, обземаше ме истинско безумие. Понякога горях от ярост и гняв, друг път потъвах в дълбоко униние. Нито разговарях, нито поглеждах някого, а седях неподвижен, затъпял от множеството струпали се отгоре ми нещастия.
Единствено Елизабет умееше да ме изважда от това състояние; нежният й глас ме успокояваше, когато бях свръхвъзбуден, и събуждаше в мен човешки чувства, когато изпадах в състояние на вцепенение. Плачеше заедно с мен и заради мен. Когато разсъдъкът ми се връщаше, тя ме укоряваше и се опитваше да ми внуши смирение пред съдбата. О! Лесно му е на нещастника да се смири, но за престъпника няма покой. Мъките на гузната съвест отравят насладата, която човек намира понякога и в прекомерната душевна болка.
Скоро след завръщането ми баща ми заговори за незабавната ми женитба с Елизабет. Аз мълчах.
— Да нямаш друга любов?
— Никаква друга в целия свят. Аз обичам Елизабет и с радост очаквам женитбата ни. Затова нека определим деня — от него натам аз ще се посветя, жив или мъртъв, на щастието на братовчедка ми.
— Скъпи Виктор, не говори така. Ние изживяхме тежки удари, но именно поради тази причина трябва да държим още повече на това, което ни е останало, и да пренесем любовта си от онези, които загубихме, върху още живите. Нашият кръг ще бъде тесен, но здраво споен с взаимната ни любов и нещастие. А когато времето смекчи твоето отчаяние, ще се родят нови обекти на любов и грижи, за да заместят онези, от които така жестоко ни лишиха.
Така ме поучаваше моят баща. А аз все още помнех заплахата на демона. Не можете да се учудвате, че при неговото всемогъщество в кървавите дела аз го смятах непобедим и когато произнесе думите:
Господи! Ако за миг само бях допуснал какъв е в същност пъкленият кроеж на моя злобен противник, по-скоро щях завинаги да напусна родната страна и да се скитам като изгнаник без приятели по белия свят, отколкото да се съглася на тази злополучна женитба. Ала чудовището, сякаш със силата на някаква магическа способност, ме бе направило сляп спрямо истинските си намерения; и когато мислех, че се готвя само за собствената си смърт, аз съм ускорявал гибелта на същество, далеч по-скъпо ми от самия мен.
С наближаването на датата, определена за сватбата, започнах да усещам как ми се свива сърцето — не знам дали от страх или от някакво предчувствие. Криех обаче опасенията си зад маска на веселие, която предизвикваше щастливите усмивки на баща ми, но едва ли успяваше да измами наблюдателния и по-остър поглед на Елизабет. Тя очакваше сключването на нашия брак с удовлетворение, примесено с известен страх
