възнаграждението си?
Това бяха първите ми мисли, ала скоро след това научих, че мистър Къруин бе проявил спрямо мен изключителна доброта. Той наредил да ми приготвят най-добрата килия в затвора (тази жалка стаичка действително се оказа най-доброто, с което разполагаха) и именно той се бе погрижил за лекар и болногледачка. Вярно е, че рядко ме навестявал, защото, макар да желаеше горещо да облекчи страданията на всяко човешко същество, не му се искаше да бъде свидетел на болезнените бълнувания на един убиец. Затова от време на време идвал да се убеди, че не са ме изоставили, но тези посещения били кратки и много редки.
Един ден — вече постепенно се възстановявах — седях на стола с полузатворени очи и мъртвешки бледо лице. Смазан от мъка и горест, аз често си мислех дали да не потърся смъртта, вместо да остана в един свят, в който ми е отредено само да страдам. По едно време даже се запитах дали да не се призная за виновен и да изтърпя наказанието, по-невинен дори от клетата Жюстин. Такива мисли се въртяха из главата ми, когато вратата на килията се отвори и влезе мистър Къруин. На лицето му бяха изписани съчувствие и състрадание; той придърпа един стол по-близо до мен и ми заговори на френски:
— Боя се, че ви е зле тук, мога ли да направя нещо, за да облекча вашата участ?
— Благодаря ви, но всичко ми е безразлично — нищо на този свят не е в състояние да ме облекчи.
— Знам, че съчувствието на един чужденец не може да бъде утеха за човек като вас, сразен от тежка беда. Но се надявам, че скоро ще напуснете това мрачно място, защото не се съмнявам, че с лекота можете да намерите доказателства, които да обезсилят обвинението.
— Това е последното нещо, което ме занимава. По стечение на най-невероятни обстоятелства аз станах най-нещастният от всички смъртни. След мъките и страданията, през които минах и на които все още съм подложен, нима смъртта може да ми се струва някакво зло?
— Действително, нищо не може да е по-ужасно и мъчително от странните обстоятелства, на които бяхме неотдавна свидетели. Бяхте изхвърлен по някаква случайност на този бряг, известен със своето гостоприемство, арестуван и обвинен в убийство. Първото нещо, което се представи пред очите ви, бе мъртвото тяло на вашия приятел, убит по необясним начин и подхвърлен, сякаш от самия дявол, на вашия път.
Докато мистър Къруин произнасяше тези думи, въпреки вълнението, което ме обхвана при спомена за изживяното, не можах да не се изненадам до голяма степен от сведенията, с които той разполагаше за мен. Предполагам, че учудването е било изписано на лицето ми, защото той побърза да добави:
— Веднага щом се разболяхте, ми предадоха намерените у вас документи; прегледах ги, за да открия някаква следа, по която да издиря роднините ви и да ги известя за сполетялата ви беда и болест. Намерих няколко писма и измежду тях едно, което, съдейки по обръщението, е от вашия баща. Веднага писах в Женева и оттогава изминаха близо два месеца. Но вие сте болен, ето че треперите и в това състояние не бива да се вълнувате.
— Неизвестността е хиляди пъти по-мъчителна от най-страшното, което може да се случи. Кажете ми, каква нова смъртна драма се е разиграла и кого трябва да оплаквам?
— В семейството ви всичко е благополучно — каза мистър Къруин с много доброта, — а един от близките ви пристигна да ви посети.
Не знам защо, но изведнъж ми хрумна, че убиецът е дошъл да се надсмее над моето нещастие и да използува смъртта на Клервал като нов аргумент, за да ме накара да се съглася с пъклените му искания.
Закрих очите си с ръце и извиках в ужас:
— Махнете го, не искам да го видя. За бога, не го пускайте при мен.
Мистър Къруин ме гледаше объркан. Той неволно изтълкува думите ми като признание за виновност и сурово ме сгълча:
— Предполагах, млади човече, че присъствието на баща ви ще ви зарадва, вместо да предизвика такъв яростен протест.
— Баща ми! — извиках аз и всяко мускулче на лицето ми се отпусна и болката отстъпи място на радостта. — Наистина ли баща ми е пристигнал? Колко мило, колко безкрайно мило от негова страна. Но къде е той, защо не дойде веднага?
Промяната в отношението ми изненада и зарадва съдията; може би отдаде предишните ми възклицания на моментно възвръщане на треската, защото предишната благожелателност отново пролича в държането му. Той стана и излезе от стаята заедно с болногледачката и след минута при мен влезе баща ми.
Нищо в този момент не можеше да ми достави по-голямо удоволствие от неговата поява. Аз протегнах ръка и възкликнах:
— Значи, сте живи — и Елизабет, и Ернест?
Баща ми ме успокои с уверенията си за тяхното благополучие и се опита да повдигне духа ми с подробности около така интересуващата ме тема. Но скоро усети, че затворът не е място за радост.
— В какво жилище се оказа ти, сине мой — каза той и огледа печално решетките по прозореца и жалкия вид на стаята. — Тръгна да търсиш щастието си, но злата съдба явно те преследва. А и горкият Клервал…
Името на нещастния ми убит приятел бе прекалено силна възбуда за отслабналия ми дух и изнемощяло тяло и аз се разплаках.
— Уви, татко, така е. Над мен е простряла криле някаква зла фаталност и аз трябва да живея, за да изпълня предначертаното, иначе щях да умра върху ковчега на Анри.
Прекъснаха разговора ни, тъй като състоянието ми налагаше да се вземат предпазни мерки, за да ми се осигури спокойствие. Господин Къруин влезе в стаята и настоя да не се подлагам на прекалено голямо напрежение. Но пристигането на баща ми бе като поява на ангел-хранител и аз постепенно започнах да оздравявам.
След като се преборих с болестта, бях завладян от мрачна, убийствена меланхолия, която нищо не бе в състояние да разпръсне. Образът на Клервал, мъртъв и зловещ, беше непрестанно пред очите ми. Често вълнението, предизвикано от тези спомени, караше приятелите ми да се страхуват от опасно възвръщане на болестта. Уви, защо се грижеха за нещастния ми живот, омразен на самия мен? Сигурно за да се изпълни моята съдба, която сега е към своя край. Скоро, много скоро смъртта ще угаси тези вълнения и ще ме освободи от смазващата тежест на страданията, която ме тегли към земята; присъдата ще бъде изпълнена и аз ще мога да почина в мир. А тогава смъртта само ми се мяркаше в далечината, макар и непрестанно да беше в мислите ми, и аз седях с часове неподвижен и безмълвен, жадуващ за някаква всеобща катастрофа, която да погребе в развалините си мен и моя погубител.
Наближаваше датата, когато щеше да се гледа делото. Три месеца бях лежал в затвора и въпреки че бях много слаб и под постоянната заплаха от възвръщане иа болестта, наложи се да пропътувам близо сто мили до главния град на графството, където бе съдът. Мистър Къруин се погрижи за присъствието на свидетелите и организира моята защита. Беше ми спестен позорът от публична поява като престъпник, тъй като делото ми не бе предадено в съда, от чието решение зависи животът или смъртта. Съдебните заседатели отхвърлиха обвинението, защото бе доказано, че в часа, когато е било открито тялото на моя приятел, аз съм се намирал на Оркнейските острови, така че две седмици след прехвърлянето ми бях пуснат на свобода.
Баща ми изпадна във възторг, като разбра, че съм освободен от това тежко обвинение и отново мога да дишам волен въздух и да се завърна в родината си. Аз не споделях тези чувства; еднакво омразни ми бяха и стените на затвора, и разкошът на някой дворец. Чашата на живота ми бе отровена завинаги и макар слънцето да светеше над мен по същия начин, както и над най-щастливите хора, аз виждах наоколо само непрогледен и ужасяващ мрак, в който не проникваше никакъв лъч освен блясъка на втренчените две очи. Понякога това бяха изразителните очи на Анри, изпълнени със смъртна болка — черни, полузатворени, с дълги тъмни мигли; а друг път виждах воднистите, мътни очи на чудовището, такива, каквито ги съзрях първия път в стаята си в Инголщат.
Баща ми се опитваше да възроди в мен чувства на обич. Говореше ми за Женева, където ми предстоеше да се завърна, за Елизабет и Ернест — ала тези думи само изтръгваха от мен дълбоки стенания. Понякога наистина в мен все пак се пробуждаше жажда за щастие и аз си мислех с меланхолична нежност за моята братовчедка или копнеех с мъчителна носталгия да видя отново синьото езеро и бързата Рона, тъй
