погася злобата му. Тази перспектива не ме изплаши, но като си помислих за моята любима Елизабет, за нейните сълзи и неутешима мъка, когато разбере, че любимият й е изтръгнат злодейски от обятията й, за пръв път от много месеци от очите ми потекоха сълзи и аз реших да не се дам на врага без жестока борба.
Нощта отмина и слънцето се издигна над морето; нервите ми се поуспокоиха, ако изобщо може да се говори за спокойствие, когато неистовата ярост се превръща в бездънно отчаяние. Напуснах къщата, където предишната нощ се разигра страшният двубой, и излязох на брега на морето, което ми се струваше почти като непреодолима преграда между мен и останалите хора; в мен дори се промъкна желанието това действително да е така. Искаше ми се да прекарам остатъка от живота си на тази гола скала, в лишения, но поне далеч от внезапни бури и бедствия. Ако си замина оттук, ще падна жертва на демона или ще видя как загиват от ръката на създаденото от мен чудовище най-обичните ми хора.
Бродех из острова като неспокоен призрак, разделен от тези, които обичах, и нещастен поради раздялата. Когато по пладне слънцето се издигна високо, аз полегнах върху тревата и потънах в непробуден сън. Не бях мигвал предишната нощ, нервите ми бяха опънати, а очите — възпалени от безсъние и мъка. Сънят, който сега ме събори, ме освежи и когато се събудих, отново почувствувах, че принадлежа към човешкия род, и започнах по-спокойно да размишлявам над случилото се; но въпреки това думите на чудовището кънтяха в ушите ми като погребален звън, сякаш насън, но ясни и подтискащи като наяве.
Слънцето се бе спуснало ниско, а аз продължавах да седя на брега, залъгвайки мъчителния глад с овесена питка; в този момент близо до мен доплува рибарска лодка и един от моряците ми донесе пакет; в него имаше писма от Женева и едно от Клервал, който ме молеше да се присъединя към него. Пишеше, че само си пилее времето там, където е, че приятелите, които си спечелил в Лондон, го молели да се върне, за да завършат започнатите преговори във връзка със заминаването му за Индия. Не можел да отлага повече и тъй като било вероятно след пристигането си в Лондон да отпътува по-рано, отколкото се предвиждаше, той ме молеше да прекарам с него по възможност повече време. Поради това настояваше да оставя самотния си остров и да се срещнем в Пърт, за да продължим заедно на юг. Това писмо донякъде ме върна към живота и аз реших след два дни да напусна острова.
Преди да си тръгна обаче, трябваше да свърша една работа, при спомена за която целият потреперах: да опаковам химическите си апарати, като за целта се налагаше да вляза в стаята, където се занимавах с омразния труд, да се докосвам до инструментите, само при вида на които ми призляваше. На другата сутрин при изгрев слънце събрах достатъчно кураж и отключих вратата на лабораторията си. Парчетата от полузавършеното същество лежаха разпръснати на пода и почти имах чувството, че съм разкъсал плътта на жив човек. Спрях се за миг, за да събера сили, и влязох. С треперещи ръце изнесох инструментите, но веднага си помислих, че не е редно да оставя следи от работата си, които щяха да предизвикат ужаса и подозрителността на селяните; затова събрах всичко в една кошница, а отгоре натрупах камъни, като реших още същата вечер да я изхвърля в морето; а междувременно приседнах на брега и започнах да почиствам и подреждам химическите си апарати.
Нищо не можеше да бъде по-внезапно от промяната, настъпила в чувствата ми от нощта, когато се появи демонът. Преди това се отнасях към обещанието си с мрачно отчаяние, като към нещо, което, независимо от последствията, трябва да се изпълни; а сега имах чувството, че пелена е паднала от очите ми и че за пръв път виждам ясно. Идеята да възобновя работата не ми се мярна нито за миг; произнесените заплахи ми тежаха, но не допусках, че съм в състояние съзнателно да направя нещо, за да ги предотвратя. Бях решил, че създаването на втори изрод би било продиктувано от най-долен и жесток егоизъм и прогоних от главата си всякаква мисъл, която можеше да доведе до други изводи.
Между два и три часа сутринта изгря луната; тогава сложих кошницата в една малка лодка и отплувах на около четири мили от брега. Беше безлюдно: няколко лодки се завръщаха на брега, но аз обърнах платната в обратна посока. Имах чувството, че върша страшно престъпление и с ужас избягвах всяка среща с хора. По едно време луната, ясна до този момент, се скри зад тъмен облак и аз се възползувах от мрака, за да хвърля кошницата в морето: прислушах се в бълбукането, след което се отдалечих от това място. Небето се покри с облаци, а въздухът бе чист, макар и хладен от североизточния бриз. Той обаче ме освежи и ме изпълни с такива приятни усещания, че реших да поостана още в морето и като нагласих кормилото в права посока, аз се изтегнах на дъното на лодката. Луната бе забулена в облаци, наоколо бе тъмно, чуваше се само плясъкът на вълните под лодката; този шум ме унесе и не след дълго съм заспал дълбоко.
Не знам колко време съм спал, но когато се събудих, слънцето бе вече доста високо. Вятърът се беше усилил и вълните заплашваха безопасността на малката ми лодка. Духаше откъм североизток и сигурно ме бе отнесъл далеч от брега, от който тръгнах. Опитах се да променя курса, но веднага ми стана ясно, че ако повторя този опит, лодката веднага ще се напълни с вода. При това положение единственият изход беше да се оставя да ме носи вятърът. Признавам, че ме достраша. Не носех компас и бях толкова слабо запознат с географията на тази част от света, че ориентирането по слънцето не би ми помогнало. Можеше да ме отнесе в открития Атлантически океан и там да позная мъките на гладната смърт или да бъда погълнат от огромните вълни, бушуващи около мен. Вече бях дълги часове в морето и изпитвах изгаряща жажда — прелюдия към по-нататъшните ми страдания. Погледнах нагоре към небето, забулено с облаци, които вятърът гонеше и сменяше с други. Погледнах към морето — то щеше да бъде мой гроб. „Дяволе! — извиках аз. — Заплахата ти вече е изпълнена!“ Помислих за Елизабет, за баща ми и за Клервал — оставях ги сами и чудовището можеше да обърне срещу тях безмилостните си кръвожадни страсти. Тази мисъл ме хвърли в отчаяние, тъй безнадеждно и страшно, че дори сега, когато скоро за мен ще свърши всичко земно, потрепервам от спомена за нея.
Така минаха няколко часа; но постепенно, докато слънцето бавно се скланяше към хоризонта, вятърът утихна до лек бриз, а огромните вълни изчезнаха. Но затова пък започна мъртво вълнение: стана ми лошо и едва удържах кормилото, ала в този момент откъм юг забелязах високата линия на брега.
Макар и изтощен от умора и непоносимо напрежение, изпитвано в продължение на часове, неочакваната увереност, че ще се спася, ме заля като топла радостна вълна и от очите ми бликнаха сълзи.
Колко променливи са нашите чувства и колко странна е тази непреодолима любов към живота дори в минути на най-тежки страдания. С част от дрехите си направих нещо като второ платно и жадно започнах да направлявам лодката към брега. Той ми се видя див и каменист, но като се приближих, веднага забелязах, че е обитаем. Близо до брега имаше лодки и почувствувах, че съм се върнал в лоното на цивилизацията. Внимателно огледах бреговата линия и с радост забелязах камбанария, която най-сетне се показа иззад един неголям нос. Тъй като бях крайно изтощен, реших да се отправя направо към града, където беше най- вероятно да си набавя храна. За щастие носех със себе си пари. След като заобиколих носа, пред очите ми израсна малко спретнато градче с добро пристанище, в което влязох с разтуптяно сърце, радостен от неочакваното спасение.
Докато завързвах лодката и спусках платната, около мен се струпаха няколко души. Изглеждаха много изненадани от моята поява, но вместо да ми предложат помощ, започнаха да разговарят помежду си шепнешком, ръкомахайки, което във всякакъв друг момент би събудило в мен някаква тревога. Но засега само си помислих, че говорят на английски и затова се обърнах към тях на този език:
— Приятели, бихте ли ми казали кой е този град и къде се намира?
— Скоро ще разбереш — отговори ми с пресипнал глас един от тях. — Възможно е нашият град да не ти бъде много по вкуса, но за това никой няма да те пита, бъди сигурен.
Стъписах се, като чух такъв неприязнен отговор от непознат човек; но не по-малко ме смутиха намръщените, зли лица на останалите.
— Защо ми отговаряте така грубо? — попитах аз. — Англичаните обикновено са по-гостоприемни към чужденците.
— Не знам какви са англичаните — каза мъжът, — но ирландците ненавиждат престъпниците.
Докато провеждахме този странен диалог, забелязах, че тълпата бързо нараства. Лицата на всички изразяваха смесица от любопитство и гняв, което ме ядоса и донякъде разтревожи. Попитах къде има странноприемница, но никой не ми отговори. Тогава тръгнах напред, а тълпата ме заобиколи и последва с глух ропот; някакъв мъж с неприятен вид се приближи до мен, хвана ме за рамото и каза:
— Елате, господине, с мен при мистър Къруин, там ще дадете сметка за всичко.
— Кой е мистър Къруин? Защо трябва да давам сметка? Това не е ли свободна страна?
