заниманието ми беше отвратително. По време на първия експеримент бях заслепен от някакво възторжено безумие и не си давах сметка колко е страшно това, което върша; мисълта ми бе устремена изцяло към крайната цел и затова затварях очи пред ужасните подробности. А сега пристъпих към работа най- хладнокръвно и неведнъж ми призляваше, като знаех какво правя.
Този начин на живот, омерзителната работа, пълната самота, при които нищо не отвличаше дори за миг вниманието ми от естеството на моя труд — всичко това направи настроението ми променливо, станах нервен и неспокоен. Всеки миг очаквах да срещна преследвача си. Понякога седях с поглед, впит в земята, и се боях да вдигна очи, за да не би да съзра този, от когото изпитвах такъв ужас. Боях се да се отдалеча от хората, за да не ме завари сам и да си поиска другарката.
А междувременно продължавах да работя и много напредвах. Очаквах завършването на работата с трепетна и нетърпелива надежда. Но не смеех да споделя дори със самия себе си, че тази надежда бе примесена със злокобни предчувствия, от които сърцето ми замираше в гърдите.
ГЛАВА XX
Една вечер седях в лабораторията си; слънцето бе залязло, а луната току-що се бе подала над морето; светлината бе недостатъчна и затова седях, без нищо да правя. Чудех се дали да продължа чак на сутринта, или да ускоря завършването чрез неотлъчна работа. Както седях така, изведнъж се замислих за възможните последствия от това, което вършех. Преди три години в резултат на същата тази работа бях създал демон, чиято безпримерна жестокост опустоши душата ми и я изпълни завинаги с най-горчиви угризения. А ето, че всеки момент щях да сътворя друго същество, за чиито склонности нищо не ми беше известно — тази жена можеше да се окаже хиляди пъти по-зла от другаря си и да черпи удоволствие от самоцелни убийства и злосторства. Той се закле да напусне населените места и да се скрие в пустините, но тя не е давала такава клетва; тя, която вероятно ще се окаже мислещо и разумно същество, може да не се съгласи да изпълни договор, сключен преди появата й на бял свят. Може даже да се възненавидят един друг; живият демон вече мразеше собственото си уродство — нямаше ли да се задуши от още по-голямо отвращение, когато се види в женски образ? Тя също може да се отвърне с омерзение от него, след като съзре красотата на човека — може да го напусне и той пак да остане сам, разтреперан от новото оскърбление, че е изоставен от себеподобно същество.
Дори да заминат от Европа и да заживеят в пустините на Новия свят, първият жадуван от демона резултат от тази близост ще бъде създаването на потомство и на земята ще се разплоди цяла раса от изроди, които ще поставят в опасност и ще изпълнят с ужас съществуването на човека. Имах ли право заради собствените си интереси да навлека това проклятие върху идните поколения? Бях се трогнал от софизмите на създаденото от мен същество, бях изгубил ума и дума от неговите зверски заплахи и едва сега си представих цялата безнравственост на даденото обещание; изтръпнах при мисълта, че бъдещите поколения ще ме прокълнат като свой унищожител, който от егоизъм не се е поколебал да си откупи спокойствието с цената на вероятната гибел на цялото човечество.
Разтреперах се и усетих как сърцето ми спира да бие; а като вдигнах очи, съзрях на лунната светлина демона да наднича през прозорчето. Устните му се кривяха в отвратителна усмивка, като ме наблюдаваше как седя и се трудя над поставената от него задача. Да, той ме бе следвал навсякъде, бе пребродил горите, бе се крил из пещери или из безкрайните пустинни степи, а сега бе тук, за да проследи докъде съм напреднал и да изиска изпълнението на поетото задължение.
Лицето му в този момент изразяваше крайна степен на злоба и коварство. Аз усещах, че полудявам при мисълта за обещанието да създам още едно такова същество, и обзет от силни страсти, разкъсах това, над което се трудех. Извергът видя, че разрушавам създанието, с което той свързваше всичките си надежди за бъдещо щастие, и с писък на нечовешко отчаяние и омраза изчезна.
Излязох от стаята, заключих вратата и се заклех тържествено пред самия себе си никога да не възобновявам работата, след което с несигурна стъпка тръгнах към спалнята си. Бях сам, нямаше кой да разпръсне мрака, обвил душата ми, и да ме освободи от непоносимата тежест на кошмарните мисли.
Изминаха няколко часа, а аз продължавах да седя до прозореца, загледан в морето; то беше почти неподвижно, тъй като вятърът бе утихнал, и цялата природа си почиваше, огряна от спокойната луна. Само няколко лодки плаваха из водата и от време на време лекият полъх донасяше до слуха ми човешки гласове, когато рибарите се викаха един друг. Чувствувах тишината, макар че едва ли съзнавах колко безкрайно е дълбока, докато до слуха ми внезапно достигна Плясъкът на гребла и някой слезе от лодка недалеч от моя дом.
След няколко минути вратата изскърца, сякаш тихо се опитваха да я отворят. Разтреперах се от главата до петите, предчувствието ми подсказа кой идва и изпитах желание да разбудя селянина, който живееше в съседната къщурка; но бях смазан от чувство за безпомощност, което така често спохожда нашите кошмари — когато напразно се опитваш да избягаш от надвисналата опасност, а си прикован към земята.
В следващия миг чух стъпки в коридора, вратата се отвори и на прага се появи този, от когото така се страхувах. Той затвори след себе си вратата, приближи се до мен и каза задъхан:
— Ти унищожи започнатата работа, какво означава това? Нима ще нарушиш обещанието си? Аз преминах през такива лишения и болка — напуснах Швейцария след теб, пълзях покрай бреговете на Рейн, край обраслите му с върби островчета, през планинските върхове. Месеци наред живях из голите равнини, на Англия, сред пустошта на Шотландия. Търпях умора, студ и глад — нима ще се осмелиш да разбиеш надеждите ми?
— Махни се! Да, аз отказвам да изпълня обещанието си — никога не ще създам друго подобно същество, безобразно и зло като теб.
— Жалък роб, до този момент те убеждавах, но ти се оказа недостоен за снизхождение. Спомни си колко съм силен; ти се мислиш за нещастен, но аз мога така да те съсипя, че ще намразиш и дневната светлина. Ти си моят създател, ала аз съм твоят повелител — покори се!
— Мина времето на моите колебания и краят на твоята власт настъпи. Заплахите ти не са в състояние да ме накарат да извърша нещо недостойно, те само затвърдяват моята решимост да не ти създам съдружник в злодеянията. Как мога най-хладнокръвно да пусна на бял свят един изверг, чието удоволствие е да сее смърт и разруха? Махай се! Аз съм непреклонен и думите ти само ще усилят моята ярост.
Чудовището прочете на лицето ми решителност и заскърца със зъби в безсилна злоба:
— Всеки мъж си има жена, всяко живо същество си има самка, единствено аз съм сам. Изпитвах обич, а в отговор срещнах отвращение и неприязън. Човече! Ти можеш да ме мразиш, но пази се! Дните ти ще бъдат изпълнени със страхове и страдания и скоро върху теб ще се стовари удар, който завинаги ще погуби надеждите ти за щастие. Нима очакваш да бъдеш щастлив, когато аз се гърча в неизразими мъки? Ти можеш да ме лишиш от всички страсти, но отмъщението ще остане и отсега нататък то ще ми е по-скъпо от светлината и храната. Аз може да умра, но преди това ти, моят тиранин и мъчител, ще прокълнеш слънцето, свидетел на твоите неволи. Пази се, аз не познавам страха и това ме прави всевластен! Ще дебна с хитростта на змията и ще изчакам възможността смъртно да те ужиля. Човече! Ти ще се разкаеш за злото, което ми причини.
— Стига, дяволе! Не трови въздуха с тези злобни звуци! Аз ти обявих решението си и не съм страхливец, за да се изплаша от заканите ти. Остави ме — аз съм непреклонен!
— Добре. Тръгвам си, но запомни — ще бъда с теб през брачната ти нощ!
Направих крачка към него и извиках:
— Злодей! Преди да подпишеш смъртната ми присъда, гледай самият ти да бъдеш в безопасност.
Щях да го сграбча, но той се изплъзна и стремително се втурна навън. След малко го видях в лодката, която се стрелна по водата и бързо се изгуби сред вълните.
Отново потънах в мълчание, а думите му отекваха в ушите ми. Изгарях от яростно желание да се впусна подир убиеца на моя покой и да го хвърля в океана. Закрачих бързо и разтревожено напред-назад из стаята си, а въображението ми чертаеше хиляди картини, които ме измъчваха и тормозеха. Защо не го подгоних и не се вкопчих в него на живот и смърт? Позволих му да си отиде и той се отправи към Острова. Изтръпвах при мисълта кой ще бъде поредната жертва на ненаситната му мъст. И тук си спомних думите му: „Ще бъда с теб през брачната ти нощ.“ Значи, това ще бъде смъртният ми час. Тогава ще умра и с това ще заситя и
