Пътувахме по гроздобер и плъзгайки се по водата на лъкатушещата река, чувахме песните на селяните. Даже аз, смазан от скръб и вечно обладан от мрачни чувства, ги слушах с удоволствие. Лежах на дъното на лодката и загледан в безоблачното синьо небе, попивах този покой, който тъй дълго ми беше чужд. А след като дори аз се чувствувах така, кой може да опише чувствата на Анри? Той сякаш беше в приказна страна и се опиваше от щастие, каквото рядко се дава на човека.
— Аз видях — казваше той — най-красивите гледки на собствената си страна. Посетих езерата Люцерн и Ури, където снежните планини се спускат почти перпендикулярно до техните води и хвърлят върху им тъмни, непроницаеми сенки, от които всичко наоколо би изглеждало мрачно и тъжно, ако не бяха радващите окото весели, зелени островчета; видях езерата по време на буря: вятърът вдигаше над тях водни вихрушки, които ми напомниха смерчовете в просторите на океана; а вълните се разбиваха яростно в подножието на планината, където някога снежна лавина настигнала свещеника и любовницата му и казват, че предсмъртните им викове още се чуват във воя на нощния вятър; видях планините Ла Вале и Пейи дьо Во; и все пак тукашният край, Виктор, ми харесва повече от всички тези чудеса. Швейцарските планини са по-величествени и необичайни, докато бреговете на тази неземна река са очарователни по несравним начин. Виж този замък над пропастта или онзи на островчето, почти скрит от листата на чудните дървета; погледни тези селяни, които се зададоха откъм лозята си, и онова селце, наполовина скрито в гънките на планината. Явно духът-пазител на тези места притежава душа, по-съзвучна с човека, отколкото онези духове, които трупат ледници или витаят сред непристъпните планински върхове на собствената ни страна.
Клервал! Любими приятелю! Дори сега с удоволствие си спомням твоите думи и ти поднасям възхвала, която ти така достойно заслужаваш. Той бе същество, създадено от „самата поезия на природата“. Неговата буйна и възторжена фантазия се обуздаваше от чувствителното му сърце. Душата му преливаше от горещи чувства, а в приятелството си проявяваше преданост и щедрост, каквито житейската мъдрост ни учи, че съществуват само във въображението. Но даже човешката привързаност не бе достатъчна да запълни ненаситния му дух. Той страстно обичаше природата, на която другите само се любуват:
Къде ли е той сега? Нима това прекрасно, благородно създание изчезна безследно? Нима този възвишен ум, препълнен от идеи, това неизтощимо и прекрасно въображение, което създаваше светове, зависещи от живота на твореца си — нима са загинали? Нима живеят само в паметта ми? Не, това не е възможно — твоето тяло, така божествено съвършено, е станало на прах, но духът ти все още посещава и теши нещастния ти приятел.
Извинете ме за тези скръбни излияния; с тези бледи думи само отдавам незначителна почит на безпримерните достойнства на Анри, но те успокояват сърцето ми, което се изпълва с мъка при спомена за него. Ще продължа разказа си.
След Кьолн се спуснахме към равнините на Холандия и решихме останалата част от пътя да преминем по суша, тъй като вятърът бе насрещен, а течението прекалено слабо, за да ни помогне.
Тук от гледна точка на пейзажа пътуването ни стана по-безинтересно, но след няколко дни бяхме в Ротердам, откъдето потеглихме с кораб за Англия. Беше ясна утрин в последните дни на декември, когато за пръв път съзрях белите скали на Британия. Бреговете на Темза представляваха съвсем различна гледка — плоски, но плодородни и почти всеки град беше забележителен с някакво предание. Видяхме Тилбъри Форт и си спомнихме за испанската армада, после Грейвсенд, Улидж и Гринидж, за които бях чувал още в моята страна.
Най-сетне пред погледа ни се откриха множеството камбанарии на Лондон, над които се извисяваха „Свети Павел“ и Тауър — тъй прочут в английската история.
ГЛАВА XIX
Нашата цел беше Лондон и ние решихме да останем няколко месеца в този удивителен и прославен град. Клервал искаше да се срещне със знаменити за времето си хора, но за мен това бе второстепенно; занимаваше ме мисълта как да се добера до сведенията, необходими за изпълнението на поетото обещание, и незабавно представих препоръчителните писма, които носех със себе си, адресирани до най-изтъкнатите естественици.
Ако това пътешествие бе извършено по време на щастливите дни на моето учение, то би ме изпълнило с неизразимо доволство. Но животът ми бе прокълнат и аз посещавах тези учени единствено за да получа информация по тъй силно интересуващия ме проблем. Присъствието на хора ме отегчаваше; насаме можех да запълня ума си с природни картини; гласът на Анри ме успокояваше и залъгваше с краткотрайната илюзия на покоя. Ала чужди лица, загрижени, любопитни или весели, отново ме хвърляха в отчаяние. Виждах как между мен и останалите се издига непреодолима преграда, споена с кръвта на Уилям и Жюстин; всякакъв спомен, свързан с тези имена, бе за мен тежка рана.
В Клервал виждах отражение на предишното си „аз“; той бе любознателен и нетърпеливо се домогваше до знания н опит. Различието в нравите, които наблюдаваше, бе за него поучително и занимателно. Той също преследваше цел, към която отдавна се стремеше. Намерението му бе да посети Индия, уверен, че със своите познания за различните й езици и начин на живот ще може да допринесе съществено за напредъка на европейската колонизация и търговия. Само в Англия можеше да ускори осъществяването на проектите си. Беше вечно зает и единствената спънка, която му пречеше да се чувствува прекрасно, бе моето тъжно и подтиснато настроение. Опитвах се, доколкото е възможно, да крия това от него, за да не го лишавам от удоволствия, естествени за човек, който едва навлиза в ново поприще на живота, необременен от грижи и горчиви спомени. Често отказвах да го съпровождам, оправдавайки се с други ангажименти, защото държах да остана сам. Вече бях започнал да събирам материали за новото си създание, а това бе за мен равносилно на изтезанието с капки вода, равномерно падащи върху главата. Всяка мисъл, посветена на новата задача, ми причиняваше непоносими страдания, а всяка дума, дори и косвено свързана с нея, караше устните ми да треперят, а сърцето ми да бие ускорено.
Бяхме прекарали няколко месеца в Лондон, когато ни писа един човек от Шотландия, гостувал ни преди в Женева. Той описваше красотите на своята страна и питаше дали това не е достатъчна съблазън, за да продължим пътуването си на север до Пърт, където той живееше. Клервал копнееше да приемем поканата, а на мен, макар и да избягвах хората, силно ми се прииска отново да видя планини, реки и всички удивителни творения, с които природата е украсила любимите си кътчета.
В Англия пристигнахме в началото на октомври, а сега беше февруари. Така че решихме да се отправим на север към края на следващия месец. Нямахме намерение да тръгнем за Единбург по главния път, а да посетим Уиндзор, Оксфорд, Матлок и Къмбърландските езера, за да достигнем крайната цел на пътуването към края на юли. Опаковах химическите си апарати и материалите, които бях събрал, като смятах да завърша работата си в някой уединен кът на северните шотландски плата.
Напуснахме Лондон на 27 март и останахме няколко дни в Уиндзор, като пребродихме прекрасната му гора. За нас, планинците, това бе необичайна природа — величествените дъбове, изобилният дивеч и стадата горди елени — всичко бе ново.
Оттам продължихме за Оксфорд. На влизане в града в нас нахлуха спомени за събитията, разиграли се там преди повече от едно столетие и половина. Тук Чарлс I е събрал войските си. Градът му остава верен,
