скъпи на моето детство — но обичайното ми състояние беше вцепеняваща апатия и тогава ми ставаше безразлично дали съм в затвора или сред най-божествената природна картина; и тези състояния се нарушаваха единствено от пристъпи на болка или отчаяние. В такива моменти често се опитвах да сложа край на омразното си съществуване и бе нужно постоянно бдение и внимание, за да ме възпрат от извършването на някакъв страшен акт на насилие над себе си.
И все пак имах едно задължение, споменът за което в края на крантата удържа победа над егоистичното отчаяние. Трябваше незабавно да се прибера в Женева, за да бдя над живота на онези, които така дълбоко обичах; да дебна за убиеца и ако някаква случайност ми открие неговото убежище или ако се опита отново да се появи пред мен, с нетрепваща ръка да сложа край на съществуването на чудовищния образ, когото бях дарил с подобието на душа, още по-уродлива от тялото. Баща ми все още искаше да отложим заминаването, страхувайки се, че няма да издържа уморителното пътуване, защото представлявах истинска развалина — човешка сянка. Силите ми бяха изчерпани. От мен бе останал само един скелет, а тялото ми продължаваше да се топи от денонощна треска.
Обаче аз с такава тревога и нетърпение настоявах да напуснем Ирландия, че баща ми сметна за благоразумно да отстъпи. Взехме си билети за кораб, пътуващ до Авр-дьо-Грас, опънахме платна при попътен вятър и отплувахме от бреговете на Ирландия. Беше полунощ. Лежах на палубата, загледан в звездите и заслушан в плясъка на вълните. Радвах се на тъмнината, която скриваше Ирландия от погледа ми, а сърцето ми туптеше от радост при мисълта, че скоро ще видя Женева. Миналото ми се представяше в светлината на страшен кошмар, макар че корабът, на който плавахме, вятърът, който ни отнасяше от ненавистния ирландски бряг и морето около мен прекалено ясно ми говореха, че нищо не съм сънувал и че Клервал, моят приятел и скъп другар, загина по моя вина от ръката на създаденото от мен чудовище. Целият ми живот мина пред очите ми — спокойното щастие в Женева сред моето семейство, смъртта на мама, заминаването за Инголщат. Потръпнах при спомена за безумния ентусиазъм, който ме поведе към създаването на мерзкия ми враг, и съживих в паметта си онази нощ, когато му дадох живот. Оттук нататък не бях вече в състояние да следя мислите си, безброй чувства ме налегнаха и аз се разридах горчиво.
Откак се оправих от треската, ми стана навик да вземам всяка нощ известно количество опиат; само с помощта на това лекарствено средство успявах да си осигуря съня, необходим за запазването на живота ми. Подтиснат от спомените за преживените неволи, този път аз погълнах двойна доза и скоро след това съм заспал дълбоко. Но сънят не ми даде да си отдъхна от мъчителните мисли и хилядите образи, които танцуваха пред очите ми, ми внушаваха страшен ужас. На разсъмване ми се присъни кошмар — усетих на шията си ръцете на чудовището и не можех да се освободя от хватката му; в ушите ми звънтяха стонове и писъци. Баща ми, който бдеше до леглото ми, като видял как се мятам, ме събуди. Около нас шумяха вълните, небето бе облачно; демона го нямаше. Чувството за безопасност, усещането за примирие, установено между настоящия момент и неизбежното, страшно бъдеще, ми донесе някаква спокойна забрава, към която е особено податлив по своята природа човешкият разум.
ГЛАВА XXII
Пътуването ни по море беше към своя край. Слязохме на брега и потеглихме към Париж. Скоро ми стана ясно, че съм надценил силите си и преди да продължим, се наложи да отдъхна. Баща ми проявяваше неуморни грижи и внимание; но не му беше ясен коренът на моите терзания и затова се насочваше към погрешни начини да ме лекува от неизлечимата болест. Искаше му се да се развличам в общество. А на мен ми бяха противни човешките лица. О не, не противни! Те бяха мои братя, хора като мен и даже най- неприятният от тях ме привличаше като създание с ангелски характер и божествено устройство. Но имах чувството, че не е редно да споделям компанията им. Бях пуснал сред тях един изверг, който намираше радост в това да пролива кръвта им и да се наслаждава на стенанията им. Как ли биха ме възненавидели всички до един и биха ме прогонили от този свят, ако знаеха за нечестивите ми занимания и за злодеянията, чийто източник бях аз.
Баща ми най-сетне отстъпи на нежеланието ми да бъда сред общество и опита други начини да прогони мъката ми. Понякога му се струваше, че изживявам болезнено унижението от обвинението в убийство И се опитваше да ми докаже колко излишно е себелюбието.
— Уви, татко — отговарях му аз. — Колко малко ме познаваш. Хората, техните чувства и страсти действително биха били унизени, ако негодник като мен се осмеляваше да изпитва гордост. Жюстин, горката нещастна Жюстин, бе също толкова невинна и я осъдиха за същото. Тя загина, а причината за нейната смърт съм аз — аз я убих! Уилям, Жюстин и Анри — те всички паднаха от моята ръка.
По време на пребиваването ми в затвора баща ми често ме бе чувал да твърдя същото; когато се самообвинявах по този начин, очевидно понякога му се искаше да получи пояснение, а друг път, изглежда, смяташе, че всичко е в резултат на треската и че по време на болестта във въображението ми се е промъкнала подобна мисъл и споменът за нея се е съхранил след оздравяването. Избягвах всякакви обяснения и винаги си мълчах за създаденото от мен чудовище. Бях убеден, че ще ме сметнат за безумец, и това само по себе си можеше завинаги да ми затвори устата. Освен това не можех да разкрия тайна, която би вцепенила моя слушател и би вселила в душата му страх и нечовешки ужас. Затова обуздавах неутолимата си жажда за съчувствие и мълчах, а бих дал живота си да можех да доверя на някого съдбоносната тайна. И все пак от мен неволно се отронваха от време на време подобни думи. Не можех да ги обясня, но правдата в тях донякъде ме облекчаваше за несподелената скръб.
Този път баща ми каза с безкрайно учудване:
— Скъпи Виктор, какви са тези мании? Ще те помоля, синко, никога да не повтаряш това твърдение.
— Аз не съм луд! — решително извиках аз. — Слънцето и небето, на които са известни моите дела, могат да свидетелствуват за истинността на тези думи. Аз съм убиецът на тези невинни жертви, те загинаха в резултат на моите деяния. Хиляди пъти бих пролял собствената си кръв, капка по капка, за да спася техния живот, но не можех, татко, повярвай ми, не можех да пожертвувам целия човешки род.
Краят на тази реч убеди баща ми, че разумът ми е помрачен и той незабавно промени темата на разговора, като се опита да даде друга насока на мислите ми. Искаше му се, доколкото е възможно, да зачеркне от паметта ми събитията, разиграли се в Ирландия, и никога не ги споменаваше и не ми позволяваше да говоря за несгодите си.
Времето минаваше и аз се успокоявах; мъката се бе заселила трайно в сърцето ми, но вече не говорех несвързано за престъпленията си — достатъчно ми беше, че ги осъзнавах. С неимоверно усилие на волята обуздавах властния глас на скръбта, която от време на време се опитваше да оповести за себе си на целия свят; а и държането ми стана по-спокойно и сдържано от когато и да било след пътуването ми до леденото море.
Няколко дни преди да тръгнем от Париж за Швейцария, получих от Елизабет следното писмо:
„Скъпи приятелю, с голяма радост прочетох писмото на чичо от Париж. Ти вече не си на огромно разстояние от мен и мога да се надявам, че ще те видя след две седмици. Бедни ми братовчеде, колко ли си изстрадал! Очаквам да те видя по-болен, отколкото като напусна Женева. Тази зима бе много мъчителна за мен, защото се терзаех от страшната неизвестност; и все пак надявам се да прочета умиротворение върху лицето ти и да се убедя, че сърцето ти не е напълно лишено от утеха и спокойствие.
Въпреки всичко се боя, че тревогата, която те направи нещастен преди година, все още съществува или дори се е засилила с времето. Обаче разговорът, който проведох с чичо преди заминаването му, налага да изясним някои неща, преди да се срещнем.
«Да изясним!» — ще кажеш ти може би учудено. Какво ли толкова има да изяснява Елизабет? Ако наистина си зададеш този въпрос, то това ще е и очакваният от мен отговор и ще се сложи край на всичките ми съмнения. Но ти си далеч и възможно е да се страхуваш от такова обяснение, а същевременно да го желаеш. В случай, че това е така, не бива да отлагам повече да ти пиша за нещата, които често съм искала да споделя с теб, но никога не ми е стигала смелост да започна.
Виктор, ти знаеш, че нашият брак е отколешна мечта на твоите родители още от детските ни години. Обявиха ни това, когато бяхме съвсем млади, и ни научиха да гледаме на този съюз като на събитие, което със сигурност ще се състои. През детството си ние бяхме нежни другари в игрите и, надявам се, когато отраснахме — скъпи и близки приятели. Но често се случва брат и сестра да изпитват един към друг нежна
