размърда; очите му святкаха, а бузите му пламнаха от моментния прилив на енергия. Той се обърна към моряците:
— Какво искате да кажете? Какво искате от капитана? Толкова ли лесно обръщате гръб на целта си? Нали вие наричахте тази експедиция славна! А защо беше такава? Не защото пътят й обещаваше да бъде тих и гладък като в южните морета, а защото бе изпълнен с опасности и ужаси, защото на всяка крачка е нужна вашата твърдост и непрекъснато трябва да проявявате мъжеството си, защото е изпълнена с премеждия и смъртни заплахи, които трябва да гледате в лицето и да преодолявате. Затова беше славна, затова беше почетно начинание. Предстоеше ви да спечелите безсмъртие като благодетели на човешкия род, имената ви щяха да се повтарят с благоговение като имена на смелчаци, намерили смъртта за своя прослава и за благото на човечеството. А ето че при първите признаци на опасност или ако предпочитате да се изразя по друг начин, при първото по-сурово и страшно изпитание за вашата мъжественост вие се предавате и сте готови да минете за хора, неспособни да понесат студа и неволята — бедничките, те са намръзнали и се прибрали в топлите си огнища. Защо беше тогава цялата подготовка — нямаше нужда да се стига чак дотук и да посрамите капитана си като пораженец само за да докажете, че сте страхливци. Бъдете мъже или нещо повече — бъдете твърди и непоколебими като скали. Този лед не е несломим като сърцата пи — той се топи и няма да устои пред вас, стига да решите. Не се връщайте при близките си с клеймото на позора върху челата си. Върнете се като герои, които са се сражавали и са победили и не знаят какво значи да обърнеш гръб на врага.
Гласът му така изразително подчертаваше различните чувства, изказани в тази реч, в очите му блестеше толкова благородство и сърцатост, че не се учудих, когато моите хора се развълнуваха. Те се споглеждаха и не знаеха какво да кажат. Тогава заговорих аз; наредих им да се приберат и да помислят над казаното, че няма да ги поведа още по на север, ако те решително се възпротивят, но се надявам, след като размислят, в тях да се върне смелостта.
Те си тръгнаха и аз се обърнах към моя приятел, но той лежеше отпуснат и почти безжизнен.
Как ще свърши всичко това, не знам. Но предпочитам да умра, отколкото да се завърна безславно, с неизпълнена задача. А боя се, че именно това ме чака: моряците, ако не са подтиквани от жажда за прослава и чест, няма никога да се подложат доброволно на лишенията, които изпитваме.
Жребият е хвърлен; дадох съгласието си да се върнем назад, в случай че не загинем. Ето как малодушието и нерешителността погубиха надеждите ми — завръщам се разочарован, без да съм научил нищо. За да се понесе такава несправедливост, е нужна повече философска мъдрост, отколкото имам аз.
Всичко е свършено: връщам се в Англия. Загубих надеждите си да се прославя и да принеса полза на хората — загубих и приятеля си. Но ще се постарая, сестричке, подробно да ти опиша горчивите минути и няма да се отчайвам, докато вълните ме носят към Англия и към теб.
На 9 септември ледът се раздвижи, ледените острови започнаха да се пропукват с грохот, напомнящ гръмотевици, във всички посоки. Заплашваше ни непосредствена опасност, но тъй като можехме само да изчакваме пасивно, вниманието ми бе ангажирано предимно с моя злочест гостенин, чиято болест се изостри до такава степен, че той не можеше да се помръдне от леглото. Зад нас ледът се пукаше и с огромна сила се носеше на север; откъм запад задуха вятър и на единадесети пътят ни на юг бе напълно свободен. Когато моряците видяха това и се убедиха, че завръщането в родината им е напълно осигурено, от тях се изтръгна мощен, вик на радост, силен и продължителен. Франкенщайн се събуди от полусънното си състояние и попита какъв е този шум.
— Радват се — отговорих аз, — че скоро ще се завърнат в Англия.
— Наистина ли се връщате?
— Уви, няма как. Не мога да устоя на исканията им. Не желая да ги поведа против волята им към опасностите, така че трябва да се върна.
— Връщайте се, щом сте решили. Но аз няма да дойда с вас. Вие можете да се откажете от целта са, но моята е предопределена отгоре и не смея да се противопоставя. Аз съм слаб, но духовете, които ми помагат в отмъщението, ще ми вдъхнат достатъчно сили.
С тези думи той се опита да стане от леглото, но усилието му струваше прекалено много; той падна назад и загуби съзнание.
Много време мина, преди да се съвземе; неведнъж си мислех, че животът е напуснал тялото му. Най- после той отвори очи; дишаше тежко и не бе в състояние да говори. Лекарят му даде нещо успокоително и ни нареди да не го тревожим. При това ми съобщи, че часовете на приятеля ми са преброени.
Присъдата бе произнесена и можех единствено да тъгувам и да чакам. Седях до леглото му и го наблюдавах; очите му бяха затворени и мислех, че спи, но след малко той ме повика със слаб глас, помоли ме да се приближа и каза:
— Уви, силите, на които се уповавах, ме напуснаха. Усещам, че скоро ще умра, а той, моят враг и преследвач, вероятно още е жив. Не мислете, Уолтън, че в последните минути на живота си аз все още изпитвам онази изгаряща омраза и страстна жажда за мъст, конто някога изказах пред вас. И вярвам, че е оправдано да искам смъртта на противника си. През последните дни много размишлявах над предишното си поведение, но не го осъждам. В пристъп на безумен възторг аз създадох мислещо същество и бях длъжен, доколкото мога, да осигуря неговото щастие и благополучие. Това бе мой дълг — но аз имах и друг, по-висш. На първо място стоеше дългът ми спрямо моите събратя, защото ставаше дума за щастието или злата участ на много хора. Ръководен от тези съображения, аз имах право да откажа да създам другарка за първото си творение. Тогава той прояви невиждана злоба и егоизъм — уби близките ми, хора с изтънчени чувства, щастливи и умни, и аз не знам къде ще го отведе стремежът му да отмъщава. Той е един несретник, но за да не направи нещастни и други хора, трябва да умре. Неговото унищожение бе моя задача, но аз не успях да я изпълня. Тласкан от злоба и стремеж към лично отмъщение, аз ви помолих да се заемете с недовършеното от мен и възобновявам сега молбата си, подбуден от разум и добродетелност.
Разбира се, не мога да искам от вас да се откажете от близки и родина, за да изпълните тази задача; а и вероятността да го срещнете сега, след като се завръщате в Англия, е много малка. Предоставям обаче на самия вас да прецените всички доводи и да претеглите правилно онова, което смятате за свой дълг — моите мисли и способност да разсъждавам са вече замъглени от близостта па смъртта. Не смея да ви моля да постъпите така, както на мен ми изглежда правилно, защото все още може би ме ръководят страсти.
Тревожи ме мисълта, че той е жив и ще причинява злини, но, от друга страна, настоящият час, когато всеки момент очаквам своето освобождение, е най-щастливият от много години насам. Сенките на скъпите ми мъртъвци витаят около мен и аз се стремя към техните прегръдки. Сбогом, Уолтън, търсете щастие в спокойствието и стойте настрана от амбициите, дори от най-невинните на пръв поглед — като стремежа да се отличите в науката и научните открития. Но защо ли говоря всичко това? Самият аз претърпях неуспех, но друг може би ще сполучи.
Гласът му постепенно отслабваше, докато накрая, омаломощен от усилието, той млъкна. След около половин час отново направи опит да заговори, но не можа; едва стисна ръката ми и очите му завинаги се затвориха, а сянката на леката усмивка изчезна от лицето му.
Какво да кажа, Маргарет, за ненавременната гибел на този велик дух? Как да ти предам дълбоката си скръб? Каквото и да кажа, ще е бледо и недостатъчно. Сълзите ми текат, душата ми е помрачена от тежката загуба. Но аз пътувам към Англия и там може би ще намеря утеха.
Но ето че ме прекъсват. Какво ли означават тези звуци? Удари полунощ, духа свеж ветрец и дежурният на палубата с нищо не издава присъствието си. Ето пак: чувам човешки глас, но много дрезгав — той идва от каютата, където лежат тленните останки на Франкенщайн. Ще трябва да проверя какво става. Лека нощ, сестричке.
