Боже мой! На какво станах свидетел преди малко! Все още съм замаян. Не съм сигурен, че ще мога да разкажа подробно случилото се, но повествованието ми няма да е пълно без този последен, изумителен епизод.
Влязох в каютата, където лежеше тялото на клетия ми, прекрасен приятел. Над него се бе надвесило някакво същество, което нямам думи да опиша: с гигантски ръст, но тромаво и непропорционално. Лицето му, наведено над ковчега, бе скрито от дълги, несресани коси. Виждаше се само огромна ръка, с кожа като на мумия. Като чу стъпките ми, той прекъсна горестния си плач и хукна към прозореца. Никога не съм виждал нещо по-ужасно от това лице, от неговата отблъскваща и страшна уродливост. Неволно затворих очи и се опитах да си напомня, че имам дълг спрямо този убиец. Извиках му да спре.
Той спря и ме загледа учудено; но щом съзря отново безжизненото тяло на създателя си, сякаш забрави за мен и пак изпадна в дивата ярост на някакво неконтролируемо изстъпление.
— Той също е моя жертва! — възкликна чудовището. — С неговата смърт се затваря веригата на моите престъпления. Нещастното ми съществуване приключи. О, Франкенщайн! Благороден, самоотвержен човек! Каква полза, че сега ти искам прошка! Аз, който те погубих, като убих любимите ти хора. Уви, той е студен и безмълвен.
Гласът му се задави, а първият ми порив, подсказан от дълга да се подчиня на предсмъртната молба на моя приятел и да унищожа врага му, бе разколебан от смесено чувство на любопитство и жал. Приближих се към чудовището, но не посмях да вдигна поглед към лицето му — толкова зловеща и нечовешка бе неговата грозота. Опитах се да кажа нещо, но думите застинаха на устните ми. А той продължи да издава безумни, несвързани упреци към самия себе си. Най-сетне събрах сили и в една пауза между страстните му изблици се обърнах към него:
— Твоето разкаяние вече е безполезно. Ако се бе вслушал в гласа на съвестта и бе усетил нейните укори, преди да дадеш воля на пъклената си мъст, Франкенщайн щеше да е жив.
— Какво си мислите — извика демонът, — да ме би да не чувствувах мъките на разкаянието? Той — и тук посочи към мъртвия, — умирайки, не е изпитал и една десетхилядна от терзанията, които преживях, докато го водех към гибелта. Тласкаше ме някакво чудовищно себелюбие, а в същото време сърцето ми бе отровено от съзнанието за вината. Да не мислите, че стоновете на Клервал ми звучаха като музика? Аз бях създаден за обич и състрадание, но когато несгодата ме обърна към ненавист и зло, това насилствено преобразяване ми струваше неописуеми мъки.
След убийството на Клервал се завърнах в Швейцария, смазан и подтиснат. До болка ми беше жал за Франкенщайн, а себе си мразех. Но когато разбрах, че той, моят създател и виновник за неизразими мъки, се осмеляваше да мечтае за щастие и докато ме е хвърлял в отчаяние и злочестие, е търсел удоволствие в чувства и страсти, от които завинаги бях лишен, безсилната завист и горчивото негодувание ме изпълниха с ненаситна жажда за мъст. Спомних си заканата, която му бях отправил, и реших да я изпълня. Знаех, че готвя за себе си нетърпими мъки, но бях роб, а не повелител на страсти, които ненавиждах и на които не можех да се противопоставя. И все пак, когато тя умря… Впрочем не, тогава не бях нещастен. Бях отхвърлил всякакво чувство, подтиснал всяка болка и бях стигнал до предела на отчаянието. От този момент злото стана моето добро. Отишъл така далеко, нямах друг избор, освен да се приспособя към една природа, която доброволно си бях избрал. Да завърша адския си замисъл — това стана мое съкровено въжделение. А сега всичко свърши — ето я последната ми жертва.
В началото се трогнах от отчаяните му слова, но си спомних какво каза Франкенщайн за неговото красноречие и умение да убеждава; хвърлих още един поглед върху безжизненото тяло на моя приятел и в мен отново пламна негодувание.
— Негодник! — извиках аз. — Дошъл си, значи, да хленчиш над нещастието, което сам причини? Ти хвърли в къщата запален факел, а когато тя изгоря, седна съкрушен тук сред руините. Лицемерен дявол! Ако този, когото оплакваш, беше още жив, той отново щеше да стане прицел на твоята пъклена мъст и щеше да падне нейна жертва. Това, което изпитваш, не е жал — ти плачеш, защото жертвата е вече извън обсега на твоята злоба.
— О не, не е така, съвсем не е така — прекъсна ме съществото. — Но, изглежда, такова е впечатлението, което оставят като цяло моите постъпки. Ала в нещастието си аз не търся състрадание. Никога не ще позная съчувствието. В началото го потърсих, за да споделя любовта си към добродетелите, чувствата на щастие и обич, които преизпълваха цялото ми същество. А сега, когато доброто се превърна в призрак, а любовта в горчива омраза и отчаяние, за какво ми е съчувствие? Докато съм жив, ми е съдено да страдам в самота, а като умра, знам, че паметта ми ще бъде покрита с безчестие и ненавист. Някога въображението ми се утешаваше с мечти за добродетели, слава и щастие. Напразно се надявах да срещна хора, които ще простят външния ми вид и ще ме заобичат за душевната ми доброта, която можех да проявя. Лелеех благородни мисли за чест и самоотверженост. А ето че престъпленията ме принизиха по-долу и от най-презряното животно. На света няма вина, злодеяние, мъки, които да могат да се сравнят с моите. Като прелиствам наум страшния списък на престъпленията си, не мога да повярвам, че съм същото същество, което някога бе изпълнено с възвишени и съвършени видения за красотата и величието на доброто. Но така е — падналият ангел се превръща в престъпен дявол. Дори врагът на бога и хората е имал приятели и спътници в нещастието си, докато аз съм сам. Ти, който наричаш Франкенщайн свой приятел, изглежда, знаеш за моите злодеяния и мъки. Но колкото и подробно да ти е описал всичко, не е предал ужаса на онези часове и месеци на неволя, когато изгорях в неудовлетворените си страсти. Защото, макар и да разбих надеждите му, аз не задоволих собствените си стремежи. Те си останаха все така жарки и ненаситни, все така копнеех за любов и приятелство и все така бях низвергнат. Нима това беше справедливо? Аз ли бях единственият престъпник, след като целият човешки род вършеше престъпление спрямо мен? Защо не мразите Феликс, който с презрение изхвърли от дома си един приятел? Защо не се възмущавате от селянина, който се опита да убие спасителя на детето си? О не, те са добродетелни и безупречни! А аз, жалкият и изоставеният, съм едно чудовище, от което се отвръщат, което бият и тъпчат. Даже сега кръвта ми кипва при спомена за тези неправди.
Но че съм негодяй, това е вярно. Аз убих прекрасни и беззащитни същества, душих невинните в съня им, стисках до смърт гърлата на хора, които никога не бяха причинили зло нито на мен, нито на друго живо същество. Аз обрекох на страдания създателя си — истински образец на всичко, достойно за любов и възхищение; аз го преследвах до самата му смърт. Ето го — лежи блед и студен. Вие ме ненавиждате, но омразата ви не може да се сравни с тази, която изпитвам към самия себе си. Гледам ръцете, извършили това злодейство, мисля си за сърцето, родило подобен замисъл, и жадувам за момента, когато вече няма да виждам тези ръце, а споменът не ще преследва мисълта ми.
Не се страхувайте, че ще продължа да безчинствувам. Делото ми е почти завършено. За да доведа докрай отреденото ми на този свят, не ми е нужна нито вашата, нито ничия друга смърт — само моята собствена. Не мислете, че ще се бавя с принасянето на тази жертва. Ще напусна кораба ви на същия леден сал, който ме доведе тук, и ще се отправя за най-северната точка на земното кълбо; там ще си издигна погребална клада и ще превърна в пепел това злополучно тяло, за да не послужат останките ми на някой любопитен като ключ към създаването на друг подобен на мен. Аз ще умра. Никога вече не ще усещам мъките, които сега ме терзаят, няма да бъда жертва на неудовлетворени и същевременно ненаситни чувства. Той, който ми даде живот, е мъртъв, а когато и аз изчезна, споменът за нас двамата бързо ще се заличи. Вече няма да виждам слънцето или звездите, полъхът на вятъра няма да гали лицето ми. Светлина, чувства и усещания — всичко ще изчезне за мен и в това небитие трябва да потърся щастието си. Преди години, когато за пръв път ми се разкриха гледките на този свят, когато усетих ласкавата топлина на тялото, чух шумоленето на листата и чуруликането на птиците, бих заплакал при мисълта за смъртта, но сега тя е единствената ми утеха. Осквернен от злодейства, разкъсван от най-жестоки угризения — къде другаде освен в смъртта ще намеря покой?
Сбогом! Напускайки вас, аз се разделям с последния човек, когото тези очи някога ще видят. Сбогом, Франкенщайн! Ако ти бе още жив и хранеше надежда да ми отмъстиш, тя би била по-добре задоволена, като ме оставиш да живея, отколкото ако ме убиеш. Но всичко беше иначе — ти търсеше смъртта ми, за да не причиня по-големи нещастия; и ако по някакъв неведом начин все още мислиш и чувствуваш, ти не би пожелал за мен по-жестоко отмъщение от това, което изпитвам. Колкото и да беше сломен, моите мъки си оставаха по-големи от твоите, защото отровното жило на разкаянието няма да престане да разкървавява раните ми, докато смъртта не ги излекува навеки.
