да държи под око този извратения…
Но тогава цялата местна охрана ще знае кой съм аз. А това е крайно нежелателно. Не, не защото ченгетата не ни обичат нас, спецовете (макар че и заради това също). Но главното е, че БАСФ може да има свои хора и сред тукашните фуражки, още повече че част от тях са обикновени сезонни работници.
Но независимо от това исках да разбера какъв е фокусът. Ситуацията изглеждаше твърде необичайна, тъй като за годините работа в секретния отдел свикваш с тъкмо обратния модел на поведение: хората не обичат да попадат в кадър. Това се отнася не само до мафията, кинозвездите и тайните агенти, но и шофьорите, които ги снимат при влизане в града, и футболните фенове, които ги снимат на входа на стадиона… и изобщо всички нормални хора.
Е, има такова гадно развлечение — да правиш маймунджилъци зад главите на снимащите се. Но час след час да влизаш в чужди кадри без всякакви особени гърчове, а просто в края… Да не е някаква форма на ексхибиционизъм?
Или… хм-м-м… нова форма на стеганография. Тогава за някой от снимащите лицето на индиеца в ъгъла на кадъра е особен знак, тайно съобщение. Нещо подобно разказваше един колега от британската МИ-5, когато дойде при нас за обмяна на опит. И точно като дойде, ни гръмнаха министъра на съобщенията.
Впрочем аз не си падам по такива дълги мисловни конструкции. Когато индиецът стигна до най-долната част на парка и седна в кафенето до южната порта, реших да хвана бика за рогата. Още повече всички други масички в кафенето бяха заети.
Приближих се с вяла походка, разиграх кратко смущение — ах, всичко е заето! — и сложих своята „Кодика“ на масичката на индиеца. Обективът се падна откъм слънчевата страна и лещите мигом нарисуваха върху бялата пластмаса светеща балерина.
— Извинете, свободно ли е при вас?
Преди мислех, че моят английски е най-страшният на света. И дори малко се стеснявах да се доближавам до американките. Но когато до мен стигна ответното грачене на този пушен пуяк, помислих, че баща ми е Шекспир. Индиецът свързваше думите правилно, но ги произнасяше като дете, което се подиграва с учителя. Аз дори не мога да повторя това. Беше нещо от типа:
— Да, да, седжнете, мхоля!
Усмихнах се в отговор и се замислих откъде да започна. Той ме изпревари. Посочи към моята „Кодика“ с черния си възлест показалец, приличащ на накиснат във вода корен, и изграчи:
— Обхичате ли пхотаграпхия, да?
Горе-долу той позна, и това ме обърка. Работата настрана, но обичам да снимам. Естествено, не с тази служебната камера, с масата „специални възможности“, които хич не ми трябват. Моята собствена „Кодика“, почиваща си сега у дома, не беше по-лоша. Бях решил след два месеца, като получа заслужена отпуска, да взема със себе си малката Ги и да се отправя някъде да пощракам. Ето ви парадокс: макар че на отговорната работа тълпите туристи ми бяха дошли до гуша, понякога много ми се искаше да съм на тяхно място. Като обущар, мечтаещ накрая да се разходи с нови обувки.
— Да, обичам да снимам — отвърнах честно, играейки си с каишката на кодиката. — А вие? Като че ли ви видях там горе… При гущера.
И тук той уцели още веднъж. Работата беше, че исках да прекарам отпуската тъкмо в Париж.
— Гхущера, да, да! Там мхогхо уджопно за снимха, той цял попаджа в каджр! Не като Япхеловата кула… Или хващаш само врхша, или само еджния кхрак, кха-кха!
Той рязко се разсмя. Сухите ръце литнаха, изобразявайки нещо сложно — навярно същата тази кула, към която отдавна мечтаех да насоча кодиката си. А с очите индиецът сигурно изобразяваше объркан обектив — във всеки случай те се мятаха още по-бързо от ръцете. Да не се е напафкал човекът с нещо? Дявол ги знае тези азиатци. На тях и в нормално състояние очите са им като на психари…
— А къде е
— Те фсиджки са мхои, фсиджки! — Чворестата ръка се протегна напред и нежно почука с показалец по кодиката ми. Жестът беше много странен и в същото време толкова естествен, че нямаше да се учудя, ако от обектива беше излетяла птичка.
— Вие… в компанията „Кодика“ ли работите?
Черните гъсеници на веждите се огънаха — все едно собственикът им се мъчеше да съедини и вторите им краища.
— Ведже не… Изгхониха ме… Но това е мхоя текхнолоджия! — Той отново почука по моята кодика. — Те откхраджнаха иджеята ми! Интеракхтивна пхотобханка, кхоято сигурява ненаджминто кхаджество!
И той се отпуши тотално. След половин час общуване на езика на пушените птици узнах не само историята на нещастния индиец, но и основите на технологията, която „Кодика“ уж беше откраднала от него, изхвърляйки го на улицата.
В първата част на историята, касаеща провала на кариерата, нямаше нищо оригинално. Типична история на нелегален имигрант, нает, изстискан като паста за зъби, а после сдаден на имиграционната служба, която го хваща за всички останали органи и го изхвърля от Щатите.
Затова пък технологията, за която разказа той, ме накара да се замисля. От една страна, звучеше като бълнуване на луд. Но някои неща, за които намекваше, бяха… да, почти безспорни. Особено качеството на снимките, позволило на „Кодика“ за много кратко време да заеме водещо място на пазара.
Освен това не ме напускаше усещането, че някой — или онзи английски тежкар от МИ-5, или дори някой от моите шефове в пияно състояние — ми е разказвал нещо подобно. На друга тема, но все пак свързано. За някаква нова система за надзор с идиотско кодово название, напомнящо име на ТВ програма, нещо като „Направи си сам видеоклип“ или „Конкурс за народни таланти“. Същината беше, че всички камери, намиращи се в ръцете на населението, може тайно да се използват в качеството на камери за наблюдение. Щом такива изкуфели проекти се раждат дори в нашето ведомство…
Изобщо, колкото и психарски да изглеждаше този тип със сливест нос и сраснали се вежди, поне говореше интересно. Дори се улових да мисля: добре, че все пак не се оказа баск. Изразът „хоризонтален паралакс“ едва ли би значел нещо за хайманите от БАСФ. А сега прекарах интересен половин час, слушайки странните, но любопитни за всеки фотолюбител идеи.
Какво попада във фокус, когато снимаш човек на фона на „Светото семейство“? Зависи от прищевките на апарата, ако говорим за автоматичните сапунерки. По принцип те понякога могат да хващат на фокус обекта в преден план, като просто гонят контраст в центъра на кадъра. Но всеки е виждал и обратното: на снимката много ясно се вижда някакво дърво или ъгъл на къща, а пък човекът на преден план изглежда като размазана по стената медуза.
Разбира се, на приличните апарати човек сам може да нагласи обектива както трябва. Класически трик, ако фоновата сграда е далеч, е да сложиш фокусно разстояние, два пъти повече от разстоянието до човека. Добрите фотографи имат куп такива трикове. И за гора, и за поле, и за гаргулиите, седящи на покрива на храма в колона по четири.
Но такива знаещи фотографи са единици. И дори на тях често се налага да жертват: къде контраст на задния план, къде на предния, а къде и цяла лента. А какво да говорим за милионите прости туристи със сапунерки, които искат да получат контрастна във всички отношения снимка с натискане само на едно копче!
Тъкмо индиецът беше измислил дяволията, която той нарече „интерактивна фотобанка“. И дори беше сметнал предварително, че ще се изплати. По думите му, повече от половината любителски фотографии имат като заден план разни известни забележителности: Белия дом, Синята джамия, Черната пагода, Червения площад… Ако предварително е дадено голямо количество снимки на тези съоръжения, от тях могат да се построят съвсем прилични модели-копия в компютърната памет. А после тези копия да се използват за корекция на новите снимки в цифровите апарати на разните балъци по целия свят. Нека сапунерката хваща на фокус само клиента. А пирамидата или катедралата зад гърба му ще бъде разпозната от система с изкуствен интелект, която ще намери в базата нужния виртуален модел и ще коригира снимката на негова основа. При което за обновяване на фотобанката на свой ред може да се използват някои снимки, направени от туристите. Трябва само нещата да се организират така, че всички цифрови фотографии, преди да се превърнат в „краен продукт“ на хартия, да минават през общ суперкомпютърен
