комбайн. Ясно, че тук помага и интернет — нали сега почти всички цифрови камери са снабдени с безжичен достъп.
В устата на индиеца всичко звучеше просто и логично. Опитах се мислено да опровергая тази теория за глобална цифрова фалшификация, но вместо контрааргументи си спомнях само факти, косвено потвърждаващи неговия разказ.
В началото, когато „Кодика“ пусна своите апарати, не се виждаха никакви особени разлики от продукцията на другите фирми. Будките-сервизни центрове на неизвестната фирма предизвикваха само насмешки: струва ли си да се мерят с признатите лидери на пазара? Но след около два месеца се започна: „Аз избрах «Кодика», защото сега на моите снимки нищо не се размазва!“. Тъпо, но нали е вярно!
А главното е, че ти наистина не знаеш какво става там вътре — нито в твоя цифров апарат, нито в сервис-центъра, откъдето си взимаш готовите снимки с невиждано качество. И още по-малко знаеш какво и къде може да прати твоят апарат по своята безжична връзка без твое знание. А ясно, че на „Кодика“ хич не й трябва да разобличава своя суперкомпютърен октопод- колажист, пъхнал по пипало във всеки фотоапарат и тихо подменящ размазаните силуети на любителската снимка с по-ясни картинки от своя виртуален свят.
— Там, около фонтана с гущера… — вие сякаш търсехте туристи с кодики — забелязах, когато събеседникът млъкна и се вторачи в пространството с печалния си кучешки поглед. — Мъчно ли ви е за вашата система?
— Да-да, сатова иджвам в такхива мьеста. — Индиецът нежно погали с пръст корпуса на моята камера. — Искхам да ги виджа, просто да съм наблисо… Някхой натиска кхобджето, и аз веднага си приставям кхак се опрабхотват новите исопраджения…
— А този ваш изкуствен интелект колко паметници вече е… оцифровал?
— Мнокхо, мнокхо! Сатова фсекхи пхът отивам на раслиджни мьеста. Са да не привлиджам мнокхо винимание, расбхирате ли? Пхонякога просто седжа до сервис-сентровете. Гхледам кхак хората пхолучават снимкхите. И ведже не ми е тъджно, тче са ме изкхонили… Щом хората се раджват..
Чворестите клони на ръцете и мъхестата гъсеница на веждите литнаха едновременно, сякаш демонстрираха всенародна радост. Но веднага тъжно кацнаха обратно. Не, индиецът не се радваше много, че други използват изобретението му.
Затова пък на мен ми хрумна много весела мисъл. Представих си изведнъж как изглеждаме отстрани: двама души, които се занимават със сходни странни работи, но от различни страни на обектива. Аз тихо насочвам камерата към някого, той тихо влиза в нечий кадър. И ето тези двама души седят на една маса…
— Искате ли да ви щракна? — предложих. Усмивката ми този път излезе съвсем истинска.
Индиецът отново се усмихна. После погледна часовника си. Аха, типичен жест „Извинете, но бързам“. Но той отвърна другояче:
— Някхои народжи вярват, дже фсяка снимкха крадже от човека част от джушата му. А вие вярвате ли? Кха-кха-кха!
Той отново бясно се засмя с изцъклени очи и вдигнати клони-ръце. Но след миг рязко прекъсна смеха се обърна към мен с много сериозно лице?
— Искхам да исляса на вашата снимкха с бхира, модже ли?
Аз кимнах и той се отправи към бара — като черен паяк, изправен на задни лапи. Следях го, правейки се, че настройвам апарата. Не, не се канеше да офейква. Заговори се нещо с бармана. Минаха цели две минути, преди отново да се върне до масичката. И веднага застана в такава комична поза, че не можах да сдържа усмивката си. Щастлив паяк, отдаващ чест с бутилка бира — това трябва да се види!
Свалих капака на обектива, но индиецът изведнъж замаха с ръце.
— Не-не, тряпхва кхрасив пхон…
Той махна към куличката пред входа на парка. Аз кимнах. Той бързо притича през алеята, отделяща кафенето от портата, и зае същата онази комична поза на фона на куличката.
Тъкмо в момента, когато натисках копчето, цялото зрително поле се закри от нещо черно. Вдигнах глава. Пред мен стоеше мустакат келнер и демонстративно заграждаше целия ми обзор.
— Ще поръчвате ли нещо?
Кога само намери да дойде! За трите месеца този мустаклия ме бе виждал тук няколко пъти. Естествено, той не може да не запомни клиент, който си поръчва минерална вода, седи с нея два часа на най-хубавата масичка и не оставя бакшиш.
Сега той мрачно висеше над мен и с целия си вид намекваше, че вече съм му дошъл до гуша. Но няма пък да му показвам тапията от спецотдела!
— Не, няма — отрязах го аз и се помъчих да погледна зад масивния му корпус. Келнерът — вероятно нарочно — направи крачка в същата посока, накъдето се протегнах. И отново ми загради портата. Аз го погледнах сурово в лицето, прочетох там недоумение и накрая съобразих, че щом нищо не поръчвам, то по неписаните ресторантски закони не ми се полага да седя тук.
— Всъщност ще поръчам — поправих се аз. — Само да питам приятеля си какво иска той. Може ли да се отместите?
Но там вече нямаше никой. Дотичах, куцукайки, до портата и погледнах навън. Уви! С преднина от сто метра и цяла минута, не е толкова трудно да избягаш от бивш оперативник с прострелян крак, който на всичкото отгоре прекалено се е вживял в ролята на фотограф-любител.
Не че после съвсем забравих този случай. Но само след месец той стана просто „един от“ и някак мина на заден план. Психарите в парка с лопата да ги ринеш, нали вече казах. Буквално след два дни един пиян руснак демонстрираше любов на своята мадама: застана на ръце на парапета на същата онази тераса със скамейките на Гауди, и завика, че ще направи така пълна обиколка. Мина една трета и рухна долу. А височината е само три етажа — как въобще успя да си строши черепа?
А след седмица се случи още по-весела история. Хвърлиха накрая по „крокодила“ някаква синкава течност, по целия мозаичен гръб се разтече. Аз, естествено, проявих чудеса в бягането на къси дистанции. По пътя успях да извикам по кодиката подкрепление от нашите. А те на свой ред свирнаха и на обикновената охрана. Вандалите от БАСФ вилнеят, ясна работа! — всички са нащрек, пръстите са на спусъците. Отнякъде дори изскочиха двама вездесъщи репортери.
А течността се оказа мляко-смес. На терасата, тъкмо над крокодила, една майка-американка хранела детето си. Малчуганът нещо се разревал и хвърлил бутилката надолу през храстите! Ето ви и целият тероризъм.
Затова пък през септември, тъкмо като бях в Париж, си спомних тази история за фотобанката. Когато вече бях снимал и Айфеловата, и Версай. Седяхме в едно кафене на Монмартър — последен ден. Ги тъкмо бе нарисувала два гълъба, които се мотаеха наоколо, и се зачете в някакъв вестник. Едновременно за стотен път взе да ми обяснява, че фотографията не е изкуство. Аз, естествено, се отбранявах както можех, нищо че не съм такъв образован.
Тук Ги ми прочете на глас тази бележка, за хакнатия сървър на „Кодика“. Имало уж там някаква „задна вратичка“. Ги, разбира се, веднага пусна поредната острота по адрес на моя апарат.
В отговор аз извадих кодиката от калъфа, подадох я на Ги и изкарах на екранчето последните няколко кадъра, добавяйки, че с моя апарат всичко е наред, ако тя е имала предвид този апарат, а не другия, с който дори е неприлично да се показваш на улицата. Ги хвърли поглед на камерата и заяви, че там все едно не се вижда нищо.
„Е, ти се виждаш навсякъде!“ — пошегувах се в отговор и също погледнах екранчето. Всъщност тя е права: какво можеш да видиш на екранче с размер един квадратен нокът? Лицето на Ги на предния план все пак може да се различи, но какво има там отзад — някакви контури на сгради, микроскопични фигурки на минувачи…
И тук изведнъж престана да ми е смешно. И дори гълъбите взеха да ми звучат, сякаш издевателски хъмкат. Спомних си индиеца.
И някои други работи си спомних. Но това беше вече по пътя към сервис- центъра, накъдето мигом се втурнах, без да обръщам внимание на виковете на Ги, че не си е допила.
По въпроса за хакерите при нас имахме един разговор преди около година. Дори не разговор, а просто раздувка, докато се връщахме от една задача. Хосе за пореден път се опитваше да бъзика нашия
