системаджия Мануел. И взе високо да разказва на Трамонтана, че всички хакери са всъщност бивши програмисти на хакнатите компании, които просто са си напробивали „дупки“ още отпреди. Трамонтана, когото обикновено използваме като таран за разбиване на врати, естествено започна с идиотски въпроси. А Хосе продължи да дрънка нататък. Така и така, програмистите обикновено оставят в своите програми „задни вратички“, нещо като допълнителни пароли към програмата. Само за себе си, така че в случай на уволнение да могат да отмъстят на формата.
Той разказваше дълго, докато Мануел не каза спокойно, че това са глупости. И че никой нормален програмист няма толкова глупаво да се издаде с лични постскриптуми, по които елементарно ще го засекат. На нормалния програмист, ако иска да направи мръсно, му е достатъчно да знае недокументираните възможности.
Какво е това? — попита Трамонтана. Ето какво, каза Мануел: ако на ноутбука на нашия Хосе натиснеш едновременно всички клавиши от горния ред и всички от долния, на екрана ще се покажат всичките му пароли. Хосе, щом чу това, целият побеля, отвори ноутбука и му скочи с две ръце като пианист, опитвайки се да натисне наведнъж две дузини клавиши. Трамонтана, ясна работа, се хвърли да помага. Като видях как двете спецченгета с гардеробни размери изобразяват млади пианисти, едва не се спуках от смях. Нали веднага видях как Мануел хапе устни, за да не се разхили. Той винаги умее да отговаря на бъзиците.
Само че Мануел имаше и още една черта: никога не лъжеше безразборно. Да, за двата реда клавиши той се изхвърли на място. Но общата идея, за недокументираните възможности, си е съвсем вярна. И ако съвместим тази идея с историята на веждестия индиец, уволнен от „Кодика“…
Будката с надпис „Кодика“ стоеше на края на булеварда. Момичето със синьозелена униформа запали дежурната усмивка. Измъкнах флаш-картата от камерата и помолих да напечатат записаните на нея двайсетина снимки. При това не в обикновен формат, а в двоен размер.
Докато принтерът загряваше, момичето — явно просто от скука — изтърси нещо за моята поръчка. Така и така, днес рядко ще видиш човек, който да напечата толкова много снимки, на всичко отгоре и в голям формат: обикновено хората искат само да пратят цифровите снимки на сайтовете си. Или да ги пратят на някого по е-поща. Или просто да ги качат на по-голям носител.
От тези приказки възбудата ми веднага изчезна. Наистина, какво ми стана? И Ги се чуди защо хукнах незнайно накъде и без да обясня нищо…
Но неприятното предчувствие продължаваше да ме човърка отвътре. Какво говореше там онзи пушен пуяк за обновяването на фотобанката? Обратна връзка чрез новите снимки на туристите… Белият дом, Синята джамия, Черната пагода, Червеният площад… Недокументираните възможности. Да, имаше нещо в интонацията му. И освен това, ако веждестият само е искал да бъде по-близо до изобретението си, защо винаги си гледаше часовника, преди да влезе в чужд кадър?!
След още две минути получих обратно флаш-модула и дебел плик със снимки. Още преди да платя, отворих плика.
Той беше на всички снимки. И в подножието на Айфеловата кула, и на второто ниво. И на брега на Сена, и сред фонтаните на Версай. Дори на най- първата снимка — където щракнах Ги на фона на летището „Де Гол“ — индиецът стърчеше на заден план в десния горен ъгъл. Случаен минувач с бутилка бира.
Фотоапарата разбих направо там, в пода на будката. Исках да фрасна и появилия се полицай, но Ги навреме ме отведе. Тя може да е малка, но като ти увисне на ръцете, те държи по-здраво от белезници.
Но това още не е всичко. След седмица, на предишната си работа в парка, го видях отново.
Двайсетина японци се снимаха на входа на музея Гауди. Бяха се накатерили по цялата стълба, а фотоапаратите, всичките двайсет, бяха дали на един доброволец, да натисне поред всички копчета. Спрях за малко, за да погледам това чудо — дребен жълт японец, накичен целия с кодики. Не знам имат ли в Япония коледни елхи, но се беше получило нещо подобно, само че в стил „супермодерн“. Помислих също, че той може да снима и с двете ръце, като някой японски Рамбо.
А после проследих с поглед какво попада в кадъра. Индиецът с кожа на пушена кокошка, мъхести сраснали се вежди и нос-слива стоеше зад японците, до вратата на дома-музей. Бялата риза светеше в сянката.
Естествено, отново побягнах. Да, с куцото си коляно. Но този път със сигурност знаех, че той влезе вътре, а изходът е само един!
Ги после каза, че сигурно се е скрил под кревата на сеньор Гауди. Каза още, че просто съм откачил от прекалено отговорната си работа. И добави още, че може би целият ми мозък се е намирал тъкмо в онова простреляното коляно. Но когато тя каза това, аз взех една от нейните четчици, счупих я на две и я хвърлих през рамо, без коментари. Повече тя нищо не каза за моето коляно. Разбра, че не трябва.
След този случай зарязах отговорната работа. Есента и зимата продавах картините на Ги тук, на Рамбле. Помагах й да грундира платна, да прави рамки, всякакви такива работи.
От фотоапаратите отначало се плашех, но после някак ми мина. А през април дори реших да опитам ролята на „артист“. Отначало дълго наблюдавах тези чудаци. Всеки си има свой номер, колкото му е стигнала фантазията. Един просто навлече някакъв марлен чувал, а друг се издокара в ей такъв извънземен костюм с нос и уши. И се боядиса още с бронз, от носа до подметките. И джедайски меч в ръката, това се подразбира.
На момичетата с хубави фигури им е по-лесно, разбира се, но тук вече зависи как ти е провървяло. И освен това не всеки може да стои дълго време неподвижно, там е цялата работа. За мен с моето коляно е идеално — не трябва нито да бягам, нито да ходя.
А и роля съм си избрал хубава, камзолът и глобусът-постамент веднага обясняват всичко: същият онзи Колумб. Особено ме харесват децата — насочиш пръст там нанякъде и замреш за четвърт час. Докато говорех с вас, си смених позата само два пъти и повече не мръднах, забелязахте ли?
Къде да видите оригинала? Тръгнете надолу по Рамбле, той стои долу на крайбрежния булевард. На висок стълб е, няма да го подминете. Казах ли ви вече, че той е единствената фигура в ансамбъла с цял показалец? А, да, казах, и за дядо си също ви казах.
Не, самият аз не посещавам забележителности. Освен само него, моя прототип, поглеждам го отвреме- навреме. Не специално, а така, когато пътувам покрай него с трамвая. Но все пак се старая да не го гледам в лице. Аха, само пръста гледам. И това ми стига, неприятна гледка.
Защо ли? Когато отидете при него, вгледайте се. Нали сте чували, че този пич е открил Америка? А сочи в съвсем друга посока!
Информация за текста
© 2003 Мерси Шели
© Иван Попов, превод от руски
Мерси Шелли
Палец Христофора, 2003
Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/651]
Последна редакция: 2006-08-05 13:53:11
