отмъстител, скъсявайки разстоянието с главоломна скорост. Пръстът му тъкмо щеше да натисне спусъка, когато внезапна остра болка прониза тялото му. После отново. И отново. Почувства, че плътта му се разкъсва, вътрешностите му се изсипват, и помисли: „О, Боже, откъде се появи този?… Значи има по-добър пилот от мен… Кой ли е той?…“
После рязко се завъртя в пространството и всичко потъна в мрак и тишина.
Правеха прическата на Ноел в килията й, когато отвън долетя гръм.
— Ще вали ли? — попита тя.
Фризьорката я изгледа странно, но видя, че тя наистина не знае какъв е този гръм.
— Не — тихо отвърна жената. — Денят ще бъде хубав.
Тогава Ноел разбра.
Беше следващата.
В пет и половина — тридесет минути преди определения за екзекуцията час — чу, че към килията се приближават стъпки. Сърцето й се сви. Беше сигурна, че Константин Демирис е поискал да я види. Знаеше, че никога не е изглеждала по-красива, и може би когато той я види… може би… Влезе директорът на затвора, придружен от медицинска сестра с чанта. Ноел потърси Демирис зад тях. Коридорът беше пуст. Надзирателят отвори вратата на килията, директорът и медицинската сестра влязоха. Ноел почувства, че сърцето й бие силно, вълните на страха отново я заливаха, удавяйки пробудилата се слаба надежда.
— Нима вече е време? — попита тя.
Директорът на затвора изглеждаше смутен.
— Не, мис Паж. Сестрата ще ви направи клизма.
Ноел го погледна неразбиращо.
— Не искам клизма.
Той се смути още повече.
— Това ще ви спести… неудобството.
Тогава тя разбра. Страхът й се превърна в страшна агония, разкъсваща стомаха й. Ноел кимна, директорът се обърна и излезе от килията. Пазачът заключи вратата и тактично се отдалечи към дъното на коридора.
— Не искаме да повредим тази хубава рокля — гукаше сестрата. — Защо не я свалите и не легнете тук? Ще ни отнеме само минутка.
Сестрата започна да се занимава с нея, но Ноел не чувстваше нищо.
Беше с баща си, който казваше: „Погледнете я, всеки ще ви каже, че има царска кръв“, а хората се боричкаха да я вземат в ръцете си и да я подържат. В стаята имаше свещеник, който я попита:
— Искате ли да се изповядате пред Бога, дете мое?
Ала Ноел нетърпеливо поклати глава, защото баща й казваше нещо и тя искаше да чуе думите му. „Ти си родена принцеса и това е твоето царство. Щом пораснеш, ще се омъжиш за красив принц и ще живееш в разкошен дворец.“
Вървеше по дълъг коридор с някакви мъже, някой отвори една врата и тя се намери навън в студен двор. Баща й я вдигна към прозореца и Ноел видя високите мачти на корабите, поклащащи се на водата.
Мъжете я отведоха до един стълб пред стената, завързаха ръцете на гърба й, привързаха я през кръста към стълба, а баща й рече: „Виждаш ли тези кораби, принцесо? Това е твоята флотилия. Един ден те ще те отведат до всички прекрасни места по света.“ Притискаше я към себе си и тя се чувстваше в безопасност. Не можеше да си спомни защо й се е ядосал, но сега всичко беше наред, той отново я обичаше. Ноел се обърна към него, ала лицето му не се виждаше добре, а тя не можеше да си спомни как изглежда. Не можеше да си спомни лицето на баща си.
Изпълни я непреодолима тъга, сякаш беше изгубила нещо ценно. Знаеше, че трябва да си го спомни, иначе ще умре. Помъчи се да се съсредоточи, но преди да го види, се чу внезапен гърмеж и хиляди ножове болезнено разкъсаха плътта й, а разсъдъкът й изкрещя: „Не! Не още! Нека видя лицето на баща си!“
Ала мракът го погълна завинаги.
ЕПИЛОГ
Мъжът и жената вървяха през гробищата, сенките на високите стройни кипариси край пътеката се мяркаха по лицата им. Крачеха бавно в трептящата мараня на пладнешкото слънце.
Сестра Тереза каза:
— Бих искала отново да повторя колко сме благодарни за вашата щедрост. Не знам какво щяхме да правим без вас.
Константин Демирис махна с ръка в знак на протест.
— Това е нищо, сестро.
Но сестра Тереза знаеше, че без този спасител манастирът щеше да бъде затворен още преди години. И това, че сега можеха да му се отплатят с нещичко, положително беше победоносен знак от Бога. Тя отново благодари на Свети Дионисий, че е помогнал сестрите да спасят американката, приятелка на Демирис, от водите на езерото в ужасната нощ на бурята. Наистина с разсъдъка й се беше случило нещо и тя беше като дете, но те щяха да се грижат за нея. Демирис беше помолил сестра Тереза да държи жената зад тези стени — скрита и защитена от външния свят — до края на живота й. Беше толкова добър и мил.
Бяха стигнали края на гробищата. Пътеката слизаше надолу към носа, където стоеше жената, загледана в спокойното изумрудено езеро.
— Ето я — рече сестра Тереза. — Сега ще ви оставя.
Демирис изпрати с поглед сестра Тереза, която се отправи обратно към манастира, после се спусна надолу по пътеката към жената.
— Добър ден — внимателно рече той.
Тя се обърна бавно и го погледна. Очите й бяха мъртви и безучастни, по лицето й нямаше признак, че го познава.
— Донесох ви нещо — каза Демирис.
Извади кутийка и й я подаде. Жената се взираше в нея като малко дете.
— Хайде, вземете я.
Тя бавно посегна и взе кутийката. Отвори я — вътре върху памук лежеше изящно изработена миниатюрна птичка от злато, с очи от рубини, разперила криле за полет. Демирис гледаше как жената дете вади птичката от кутията и я вдига нагоре. Яркото слънце се отрази в златото и рубините и във въздуха пробляснаха малки дъги. Тя я въртеше на всички страни и разглеждаше танцуващите около нея светлинки.
— Повече няма да ви видя — рече Демирис. — Но е излишно да се безпокоите. Вече никой няма да ви причини нищо лошо. Лошите хора са мъртви.
Докато говореше, лицето й беше обърнато към него и за миг му се стори, че в очите й съзира проблясък на разум, израз на радост, ала след малко изчезна всичко — остана само празният, безсмислен поглед. Може би беше илюзия, оптическа измама от слънчевата светлина, отразила блясъка на златната птичка в очите й.
Демирис мислеше за това, докато бавно се качваше по хълма и излизаше през голямата каменна порта, пред която го чакаше лимузината, за да го откара в Атина.
Чикаго
Лондон
Париж
Атина
Янина
Лос Анджелис
