Сидни Шелдън
Отвъд полунощ
На Джорджия за радостите, с които ме дарява
ПРОЛОГ
През прашното предно стъкло на колата началникът на полицията Йоргос Скури наблюдаваше как учрежденията и хотелите в центъра на Атина се сриват в бавен, разрушителен танц като редици гигантски кегли в някаква невероятна зала за боулинг.
— Двадесет минути — обеща униформеният полицай на волана. — Няма движение.
Скури кимна разсеяно и се взря в сградите. Тази илюзия винаги го омайваше. Трептящата мараня на безжалостното августовско слънце обгръщаше сградите с разлюлените си вълни и те сякаш се изсипваха върху улиците като изящен водопад от стомана и стъкло.
Беше дванадесет и десет, улиците бяха почти пусти, но дори и малкото пешеходци бяха твърде апатични и хвърляха само бегъл любопитен поглед към трите полицейски коли, които профучаваха на изток към летище Еленикон, разположено на двадесет мили от центъра на Атина. Началникът на полицията Скури пътуваше в първата кола. Обикновено той стоеше в удобния си прохладен кабинет, докато подчинените му действаха навън в палещата обедна жега, но сега обстоятелствата бяха извънредни и Скури имаше двойно повече основания да присъства лично. Първо, през целия ден щяха да пристигат самолети с известни личности от всички краища на света и се налагаше те да бъдат посрещнати както трябва и прекарани през митницата с минимум безпокойства. Второ, и по-важно, летището гъмжеше от репортери на чуждестранни вестници и оператори от телевизията. Скури не беше глупак и докато се бръснеше сутринта, му хрумна, че няма да навреди на кариерата му, ако по новините го покажат как се грижи за видните гости. Беше голям късмет, че такова световно сензационно събитие се разиграва на негова територия, и щеше да е глупаво, ако не се възползва. Обсъди го с най-близките си — с жена си и с любовницата си. Ана — грозна, озлобена жена на средна възраст и от селски произход — му нареди да не припарва до летището и да стои настрана, за да не го обвинят, ако нещо се обърка. Мелина — неговият сладък, красив и млад ангел — го посъветва да посрещне видните личности. Беше съгласна, че това събитие може да му донесе бърза слава. Стига да се справеше добре, щеше да получи най-малко повишение на заплатата, а ако е рекъл Господ, биха могли да го направят дори и комисар на полицията, когато сегашният се пенсионира. За стотен път Скури се замисли по каква ирония на съдбата Ана му беше жена, а Мелина — любовница, и се запита къде точно е сбъркал.
Скури насочи мислите си към това, което предстоеше. Трябваше да се убеди, че на летището всичко върви гладко. Водеше със себе си дузина от най-добрите си хора. Знаеше, че главният му проблем ще бъде да овладее представителите на пресата. Беше удивен колко много репортери от известни вестници и списания се изсипаха в Атина от цял свят. Самият той даде шест интервюта — всеки път на различен език. Отговорите му се превеждаха на немски, английски, японски, френски, италиански и руски. Тъкмо започна да изпитва радост от новата си слава, и комисарят му се обади, за да го уведоми, че според него не е разумно началникът на полицията да коментира публично процес за убийство, който още не се е гледал. Скури беше убеден, че истинският мотив на комисаря е завист, но благоразумно реши да не упорства по въпроса и отказа да дава повече интервюта. Ала комисарят едва ли можеше да се сърди, ако Скури се окажеше в центъра на събитията на аерогарата точно когато операторите на телевизията снимаха пристигащите знаменитости.
Колата летеше по булевард „Сигру“ и при Фалерон зави наляво към морето. Скури почувства как стомахът му се свива. Бяха само на пет минути от летището. Той отново си повтори наум списъка на знаменитостите, които щяха да пристигнат в Атина преди падането на нощта.
На Арман Готие му прилошаваше при пътуване със самолет. Изпитваше дълбоко вкоренен страх от летенето, породен от изключителната любов към собствената си личност и собствения си живот. Този страх, съчетан със суетнята, обичайна за гръцкото крайбрежие през лятото, му причиняваха силно гадене. Готие беше висок, аскетично слаб мъж с изтънчени черти, високо чело и язвително присвита уста. На двадесет и две години беше сред създателите на „новата вълна“ в борещата се за съществуване френска филмова индустрия, а в следващите години беше продължил с още по-голям успех в театъра. Сега, когато беше признат за един от най-големите режисьори в света, Готие изцяло се вживяваше в ролята си. До последните двадесет минути полетът му беше много приятен. Стюардесите го познаха и обградиха с внимание, като му дадоха да разбере, че са на разположение и за друго. По време на полета няколко пътници дойдоха при него да му кажат колко се възхищават от филмите и пиесите му, но най-много го заинтересува хубавата англичанка, която следваше в колежа „Света Ана“ в Оксфорд. Беше избрала Арман Готие за тема на дипломната си работа върху театъра. Разговорът им вървеше добре, докато момичето не спомена името на Ноел Паж.
— Вие сте били неин режисьор, нали? — попита англичанката. — Надявам се, че ще мога да проникна на процеса й. Ще бъде голям цирк.
Готие усети, че се е вкопчил в страничните облегалки на стола, и силната му реакция го изненада. Дори след толкова години споменът за Ноел пораждаше у него същата остра болка. Никой не му беше въздействал както тя, никой не би и могъл. Откакто преди три месеца прочете за арестуването й, Готие не можеше да мисли за друго. Изпрати й телеграма, писа й, предлагайки да направи каквото може, за да й помогне, но изобщо не получи отговор. Нямаше намерение да присъства на процеса, но знаеше, че не може да остане настрана. Казваше си, че иска само да види дали се е променила от времето, когато бяха живели заедно. И все пак пред себе си признаваше, че има и друга причина. Театралът у него трябваше да присъства на драмата, да наблюдава лицето на Ноел, когато съдията ще й съобщи дали ще живее, или ще умре.
По високоговорителите пилотът обяви с метален глас, че след три минути ще кацнат на летището в Атина, и развълнуван, в очакване отново да види Ноел, Арман Готие забрави, че му е лошо.
Д-р Израел Кац пътуваше за Атина от Кейптаун, където беше неврохирург и главен лекар на „Гроте Шур“ — голяма, току-що построена болница. Беше признат за един от водещите неврохирурзи в света. Медицинските списания бяха пълни с негови нововъведения. Сред пациентите му бяха един министър- председател, един президент и един крал.
Сега седеше, облегнат назад, в самолета — среден на ръст, със силно, умно лице, хлътнали кафяви очи и деликатни, неспокойни ръце с дълги пръсти. Д-р Кац беше уморен и затова започна да чувства познатата болка в левия си крак, който липсваше. Преди шест години един мъжага го беше ампутирал с брадва.
Беше прекарал дълъг ден. Оперира още призори, мина на визитация при десетина пациенти и излезе от съвещание на директорския съвет на болницата, за да хване самолета за Атина заради процеса. Жена му Естер се опита да го разубеди.
— Вече нищо не можеш да направиш за нея, Израел.
Може би имаше право, но навремето Ноел Паж бе рискувала живота си, за да спаси неговия, и той й беше задължен. При мисълта за Ноел отново усети същото неописуемо чувство, което изпитваше винаги в нейно присъствие. Сякаш дори споменът за нея можеше да заличи годините на раздяла. Разбира се, това беше само една романтична мечта. Нищо не можеше да върне отново онези години. Д-р Израел Кац почувства как самолетът потрепери от отварянето на колесника и започна да се снижава. Погледна през илюминатора. Долу се простираше Кайро, там той щеше да се прехвърли на друг самолет за Атина, където се намираше Ноел. Беше ли виновна за убийството? Докато самолетът се насочваше към пистата, той мислеше за другото ужасно убийство, което тя беше извършила в Париж.
Филип Сорел стоеше край парапета на яхтата си и наблюдаваше как се приближава пристанището на Пирея. Морското пътуване беше приятно, защото беше една от редките възможности да избяга от почитателите си. Сега Сорел беше от сигурните касови атракции в света, а някога шансовете му да стане
