от която крайно се нуждаеше, баща й си е купил билет за единично спално купе.
Денят на записването в университета беше ужасно вълнуващ. За Катерин той имаше особено значение, което не можеше да опише с думи. Това беше ключът, който щеше да отвори вратите към всички мечти и неопределени амбиции, отдавна бушуващи в нея. Тя огледа огромната зала, в която стотици студенти чакаха на опашка за записване, и си помисли: „Един ден всички вие ще ме познавате. Ще казвате: «Следвах заедно с Катерин Алегзандър.»“ Тя записа максимално допустимия брой учебни предмети. Настани се в общежитието и същия ден си намери работа като касиерка следобедна смяна в „Руст“ — популярна закусвалня срещу университета. Заплатата й беше петнадесет долара седмично и въпреки че с тях не би могла да си позволи никакъв лукс, щяха да й стигат за учебници и неотложни нужди.
Към средата на втори курс Катерин реши, че сигурно е единствената девственица в целия университет. Като малка беше долавяла откъслечни моменти от разговорите на възрастните по сексуални въпроси. Струваше й се нещо чудесно и много се страхуваше, че ще свърши, докато тя стане достатъчно голяма, за да изпита удоволствие от него. Сега излизаше, че май е имала право. Поне що се отнасяше лично до нея. Всички в университета говореха само за секс — в общежитието, в учебните зали, в банята и в „Руст“. Откровеността на разговорите стъписваше Катерин.
— Джери е невероятен. Като Кинг Конг е.
— Имаш предвид члена му или ума му?
— Не се иска ум, сладурче, снощи изживях шест оргазма.
— Излизала ли си с Ърни Робинс? Не е едър, но си го бива.
— Алекс ми определи среща довечера. Някой да има сведения за него?
— Алекс е тъпак. Не си пилей времето. Миналата седмица ме заведе на плажа, смъкна ми гащите и започна да ме опипва. Аз също се опитах, но не можах да му го намеря.
Смях.
Катерин смяташе тези разговори за просташки и отвратителни, но гледаше да не изпусне нито дума. Беше като упражнение по мазохизъм. Докато момичетата описваха сексуалните си преживявания, Катерин си представяше, че е в леглото с някое момче, което я любеше диво и необуздано. Чувстваше физическа болка в слабините си и притискаше силно юмруци към бедрата си, причинявайки си страдание, за да забрави другата болка. Мислеше си: „Боже мой, ще си умра девствена. Единствената деветнадесетгодишна девственица в университета «Нортуестърн». По дяволите, сигурно в целите Съединени щати! Дева Катерин. Църквата ще ме обяви за светица и веднъж годишно ще палят свещи в моя чест. Какво ли ми има? — питаше се тя и сама си отговаряше: — Ще ти кажа. Просто никой не те е поканил, а за играта трябват поне двама. Такива са правилата.“
Най-споменаваното име в сексуалните разговори на момичетата беше Рон Питърсън. Той беше приет в „Нортуестърн“ със стипендия като спортист и тук беше също така популярен, както и в гимназията. Избраха го за председател на първокурсниците. Катерин го видя още първия учебен ден в час по латински. Изглеждаше дори по-добре, отколкото в гимназията — тялото му се беше наляло, лицето му беше придобило сурова нехайна зрелост. След часа той тръгна към нея и сърцето й силно заби.
„— Катерин Алегзандър!
— Здравей, Рон.
— В този курс ли си?
— Да.
— Какъв късмет!
— Защо?
— Защо ли? Защото хич ме няма по латински, а ти си гениална. Ще бъдем страхотен дует. Какво ще правиш довечера?
— Нищо особено. Искаш ли да учим заедно?
— Хайде да идем на плажа. Да бъдем сами. Винаги можем да учим.“
Той я гледаше втренчено.
— Хей, ти… — опитваше се да си припомни името й.
Тя преглътна, мъчеше се отчаяно да дойде на себе си.
— Катерин — изрече бързо. — Катерин Алегзандър.
— Аха. Какво ще кажеш? Тук е страхотно, нали?
Тя се постара да вложи ентусиазъм в гласа си, за да му се хареса, да го спечели, съгласявайки се с него.
— О, да — рече Катерин. — Това е най…
Рон гледаше една изключително красива блондинка, която го чакаше на вратата. Подхвърли:
— Довиждане! — И тръгна към момичето.
„И това беше краят на приказката за Пепеляшка и принца — помисли си тя. — И живели дълго след това — той в своя харем, а тя в брулена от ветровете пещера в Тибет.“
От време на време го срещаше из университета винаги с различно момиче, понякога с две или три. „Господи, не му ли омръзва понякога?“ — чудеше се тя. Все още си представяше, че един ден Рон ще дойде при нея да му помогне по латински, но той вече не я заговори.
Нощем самотна в леглото Катерин си мислеше за другите момичета, които се любеха с приятелите си, и момчето, което идваше в мечтите й, винаги беше Рон Питърсън. Представяше си как я съблича, после тя бавно го събличаше, както в любовните романи. Сваляше ризата му и нежно галеше с пръсти гърдите му, после разкопчаваше панталоните му и смъкваше гащетата. Той я вдигаше и я понасяше към леглото. Тук вече чувството й за хумор надделяваше и Рон се схващаше в кръста, падаше на пода, стенеше и пъшкаше от болка. „Идиотка — казваше си тя, — дори и във фантазиите си не можеш да го направиш като хората.“ Може би трябваше да влезе в манастир. Питаше се дали монахините имат сексуални фантазии и дали се смята за грях да мастурбират. Чудеше се дали свещениците имат полови сношения.
Седеше в прохладния сенчест двор на прекрасно старо абатство край Рим и топеше пръстите си в затоплената от слънцето вода на езерце. Портата се отвори и един висок свещеник влезе в двора. Беше с широкопола шапка и дълго черно расо и изглеждаше точно като Рон Питърсън.
— А, извинете, синьорина — промълви той, — не знаех, че имам гостенка.
Катерин бързо скочи на крака.
— Не би трябвало да съм тук — извини се тя, — но е толкова красиво, че седнах да се полюбувам.
— Бъдете добре дошла! — Той се устреми към нея, тъмните му очи горяха. — Миа кара… излъгах ви.
— Излъгали сте ме?
— Да. — Очите му бяха впити в нейните. — Знаех, че сте тук, защото ви проследих.
Тя почувства как потръпва.
— Но вие сте свещеник!
— Бела синьорина, аз съм първо мъж, после свещеник.
Наведе се към нея, да я вземе в обятията си, спъна се в подгъва на расото си и цопна в езерцето с рибките.
Глупости!
Всеки ден след лекции Рон Питърсън идваше в „Руст“ и сядаше в сепарето в дъното. То бързо се изпълваше с негови приятели и ставаше център на бурни разговори. Катерин седеше на касата зад щанда и когато влизаше, Рон любезно и разсеяно й кимваше, без да спира. Никога не се обръщаше към нея по име. „Забравил го е“ — мислеше Катерин.
Но щом влезеше, тя му се усмихваше широко и чакаше да я поздрави, да й определи среща, да й поиска чаша вода, девствеността й, каквото и да е. Ала за него бе сякаш чест от мебелировката. Разглеждайки съвсем обективно момичетата в закусвалнята, Катерин реши, че е по-хубава от всички освен една: фантастичната Джийн-Ан, русата южнячка, с която най-често виждаше Рон, а положително беше по-умна от всички тях, взети заедно. За Бога, какво тогава не беше в ред при нея? Защо нито едно момче не й определяше среща? На следващия ден научи отговора.
